Тази година ще се омъжа. Нямам нищо предвид. Просто съм го решила и точка!

Разбира се, най-лесно ни се получава на осемнайсет. Нямаме никаква идея какво търсим, но принципно сме настроени положително. А и живот дълъг – и да сбъркаш, имаш право на втори опит.

На трийсет вече знаеш достатъчно за мъжете, за да започнеш да се съмняваш в изборите си. А на четиридесет знаеш твърде много и за себе си... И за свободата и цената й, която можеш да си позволиш да плащаш. И за предателствата. Чужди и свои. И цената им, която трудно и дълго изплащаш.

Зрелите решения на зрялата възраст... Невъзможна комбинация, ако говорим за любов. А как се живее с някого без любов? Вероятно както със съседа по легло в болницата – поради еднаква диагноза. Пускате на ротационен принцип стотинки за телевизор и на ротационен държите дистанционното. Това е в добрия вариант...

По-старите помнят и съжителства от времето на летните бригади. С много "иху!” вечер и много "тихо” на сутринта, когато свири тръбата, призоваваща за поредния трудов подвиг. В този момент мразиш света, а човека до теб – най-много...

Асоциации с казармата, старото куче и извращенията с подчинения няма да правя. Да се надяваме, че те са част от един останал в миналия век живот. Имам предвид насилието, не армията. Дай Боже, да е така!

Но във всички останалите случаи, човекът, който се събужда до теб, е твой избор. И на четиридесет си наясно, че за това се плаща определена цена. По-добрият вариан е, ако е в натура – (Другите изобщо не ги коментирам) като плащаме с компромисите, които правим. С уюта, с навиците, с кръга от приятели, с плановете си, понякога и със себе си.

На четиридесет животът е почти подреден пъзел. Ако другият се окаже липсващото парче – супер. Но не знам какво смята статистиката по въпроса за шанса това да се случи. Аз обаче говоря за онези случаи, когато любовта е причина да замахнеш през редения с постоянство и разум пъзел, за да хванеш ръката насреща. Не че не съм имала такива пориви. Всъщност – два.

"Остани..." – престраших се да кажа веднъж.
На сутринта ти ще забележеш, че съм брадясал, а аз няма да харесам закуската ти – каза той мъдро и с тъга.

Нима няма начин любовта да бъде ежедневна без да стане ежедневие? Защото всъщност, аз обичам небръснати мъже и правя най-вкусния качамак, ако продължим да си говорим с метафори. Може би точно тази несвобода е била твоята свобода! Полетът, който си пропуснал, в страха си да хвърлиш патерицата на задължителните елементи и да тръгнеш сам.

В паспортите, с които до преди десетилетие се легитимирахме, се отразяваше семейния статус. Един приятел носеше печат "ЖЕНЕН” десет години след развода си. Мислех, че е от небрежност да подмени документите си. А то – това бил идеалният авариен изход, когато емоциите се задълбочат.

Тогава той беше на четиридесет. Сега наближава шейсетте и все още е ерген, който симулира брачност. Не го виня. Всъщност, тези, които симулират заетост са много повече. И винаги в основата на това оправдание, независимо от статуса им де факто и де юре, има нещо гнило.

Та, от къде започнах размишленията си?... А, да. Че се каня да се омъжвам.