Не е толкова често срещано браковете и партньорството да съчетават хармонично страстта един към друг със страстта, която чувстваме като своя житейска мисия. Най-малкото, защото тези, които имат ясно усещане за житейската си мисия, все още са твърде малко. 

Много по-често привличането започва заради страстта един към друг. За да бъде контролирана обаче, е важно да стане статукво. И едва след това се опитваме да напаснем другите си интереси към живота на двойката. Дори бих казала, че “да напаснем” не е точната дума.

Далеч по-масов е случаят, в който се правят компромиси или дори жертви в името на това да се запазят и развият едни взаимоотношения в дълготрайна връзка и да прераснат в семейство, което прави общи битови избори. Най-често битови. Оттам се започва, знаете. Къде ще живеем, какъв домашен любимец ще си вземем, колко деца ще си родим? В голяма степен това предопределя и какво ще работим.

Все още жените предпочитат работа, която да им гарантира “време за семейството”. Мисля си, че това е повече заради статуквото, отколкото заради страстта един към друг, която е била причина да се съберем един с друг.

Малко трудно се поддържа връзка, ако не се знае кога започва и кога свършва работното време на една жена. За мъжете все още е приемливо нещата да са по-гъвкави. Но дори в големия град не е типично да си вземеш детето от детската градина и да отидеш да пиеш едно с колеги и приятели. Най-малкото, защото хлапето ще капризничи и би се получил ефект “натоварване”, а не “разтоварване”.

Преди време се бях запознала с една възрастна дама, много сладка. Беше ми направила впечатление с това, че с мъжа си, също приятен дядо, се държаха все за ръка в градинката, в която някога си разхождах бебето. Когато ги виждах така, хванати за ръка, от сърцето ми бликваше любов, умилявах се, просълзявах се и си казвах: “Ето, има и любов за цял живот”.

След време се запознахме – групата майки и възрастните хора, които споделят едни и същи пейки в градинката, рано или късно се запознават. Ние не се сдържахме да им кажем колко сме възхитени от тях и как ни пълнят душата всеки ден.

И не знам дали бях по-разочарована, когато научих, че не съществува Дядо Коледа или когато тази жена, твърде пестеливо откъм емоции каза: “Държи ме за ръка, защото има Паркинсон и ходи трудно. Когато трябваше да ме държи за ръка, ходеше пет метра пред мен и се ядосваше, че се мотая. Тази луксация (тя накуцваше от някакво изменение в ставата) ми е от времето, когато бях бременна и тичах към вкъщи, защото той държеше да обядва точно в 12 и половина и аз така паднах по стълбите”.

Тя не се оплакваше. Ни най-малко, просто не преувеличаваше онова, което на нас ни изглеждаше вълшебството на любовта. Той просто ѝ беше съпруг и тя си изпълняваше съпружеските задължения.

Мина много време. Бебетата пораснаха и изгубихме от поглед влюбената възрастна двойка от градинката.

По някое време срещнах бабата в един магазин за лампи. Купуваше си нощна лампа. Дядото бил починал. Тия дни. Тъкмо да ѝ изкажа дълбоки съболезнования и тази жена пак ме обърка.

Усмихна се дяволито и щастливо. “Не ми даваше да чета в леглото, защото мразеше да му свети лампата, а толкова обичах да чета в леглото като млада... Нямам търпение да си отида вкъщи и да си запаля нощната лампа. Много е стилна, нали?”.

Не знам нищо повече за нея и семейството ѝ, но ако можехте да ги видите, те изглеждаха като старци от реклама на пенсионен фонд. Сигурно са се обичали, сигурно са били от онези почтени семейства, които излъчват сигурност, стабилност и усещане за “фамилия”.

Но за Бога... обяд в 12:30 ч. и никакво четене на нощна лампа под завивките. Тръпки ме побиха от тази реклама.

Отплеснах се малко. Но това беше само за да кажа, че понякога “не напасваме” другите си интереси към живота на двойката, а директно ги забравяме.

Интересът е опасно нещо – той отнема вниманието от другия. 

Прословута е онази женска реплика: “Защо не ми обръщаш внимание?” Мъжете може да не я казват, но жените си знаят, че макар да не говорят за емоциите си, те са не по-малко чувствителни на тази тема. Знаят си, че ако забравят за него покрай другите си грижи, хоби и кариера, той ще потърси  жена, която да му обръща внимание.

Може би пък браковете и семействата са за това – за да се подсещаме постоянно, че сме човешки същества, които имат нужда да си обръщат внимание. И този факт от само себе си пази статуквото, дори когато страстта един към друг вече е улегнала. И все по-често я обзема дрямка.

Страстта не обича установяването в рутина и не е склонна към компромис, камо ли да я пожертваш в името на някакво статукво.

По отношение на брака нямам личен опит, но от страст разбирам. И знам, че и в бизнеса, и в религията, и в семейството, принципът е един и същ. Човек не сменя работата си, попрището, вярата или партньора, защото е изгубил интерес, вяра или любов. Единственото, което правим в такива преломни моменти, е че променяме системата, която използваме, за да поддържаме интереса си, вярата, любовта си.

Когато се влюбим в статуквото, губим способността си за растеж. Никой никога нищо не е научил, докато е циклил в ролята на “жертва”, дори когато става дума за такива не много драматични неща като жертва на мечтите в името на семейството.

Истинската страст е качество на душата, а тя се вълнува единствено от своята еволюция. И ни поощрява да се свързваме с други човешки същества само ако има потенциал за израстване и разгръщане.

Преди десетина години, когато за първи път публично се бях развълнувала по тази тема, направо не виждах светлина в тунела. Като че ли всички вярваха единствено на страстта един към друг, вместо на общата си страст. Всички, които имаха някаква обща страст заради работата си, нямаха свестен личен живот.

Не ми се вярваше, че ще доживея момента, в който няма да има нужда да се избира между едното или другото.

Е, дами и господа, за мен е истинска чест да споделя, че вече има такива взаимоотношения, в които водеща е общата страст. И всички онези подробности от пейзажа със секса и емоциите се напасват далеч по-лесно и някак неусетно естествено. Без да се налага да бъдат нокаутирани в името на статуквото.

В този ред на мисли, пожелавам ви Edna година, изпълнена със страст. Ако ви стиска. И ако ви допада идеята да сте сред пионерите. Може и да изчакате. След петдесетина години ще бъде норма, така или иначе.