Седим, говорим си небрежно общи приказки. Срещнали сме се случайно и си позволяваме да приемем дарa на това мързеливо нищо-правене насред забързания делник.

Усещам лекота и радост, чувствам как сърцето се разтваря като цвете, събудено от слънчев лъч.

Харесва ми това усещане на мълчаливо проникване от почтено разстояние. Приемам го лично.

Заглеждам се в него, както преди не съм го заглеждала. Бива, мисля си. Вярвам, че това разлистване е взаимно, след като въобще го чувствам. А и пчелите на опрашването започват да кръжат около нас. Бърза съм в изводите, че това е знак за нас. Доверявам се на чувството.

Минава време, все по-често минаваме по едни и същи пътеки. Все така спонтанно се разлистваме. Приемам го все по-лично. Събираме се. Минава още време. Появява се вятър, появява се дъжд, попарва ни сняг. Приемам го лично. Разделяме се.

Седим, говорим си по работа. Заедно създаваме представата си за това, което ни харесва да се случи. Мислили сме поотделно и нищо интересно не сме измислили. Сега сме като отприщен бент за по-добрите идеи. Усещам лекота и радост, чувствам как сърцето се разтваря, събудено от слънчев лъч. Харесва ми това усещане за допрени мозъци, в което измислянето на неща се получава с лекота.

Подаваме си топката телепатично: “точно за това се сетих преди малко”. Не го приемам лично и не се заглеждам с преценяващ поглед “бива ли, не бива ли”, независимо, че пчелите на опрашването винаги си жужат в присъствието на мъжки и женски разлистен цвят (може и да съм некоректна към биологията, но към метафората не съм).

Радваме се, взаимно вдъхновени и доволни. Не правя изводи, че това е знак за нас. Доверявам се на чувството. Че заедно ще свършим работа. Появява се вятър, дъжд,  шегуваме се “откъде се взе този сняг пък сега”. Не го приемам лично. Свършваме си работа. Тя е нашето дете. Материализирана реалност. Получава се добре. Пак бихме работили заедно с радост. В раздялата ни няма нищо лично.

Медитираме заедно.  Някои познавам, други – не. Няма нито харесване, нито нехаресване. Има и такива, които ме дразнят. Заедно навлизаме в пространство на освобождаване от всяка мисъл, на мир и вътрешен покой. Осъзнавам присъствието на всеки един, и на никого. Ничие присъствие не ме дразни. Усещам лекота и радост, чувствам как сърцето се разтваря като цвете, събудено от слънчев лъч.

Харесва ми това усещане на мълчаливо проникване. Въобще не осъзнавам колко свързана съм с всички други. Напротив, приемам го лично – сякаш са се събрали, за да ми доставят този кеф. Да им се чудиш на акъла. Нито си ставаме близки, нито ще свършим някаква работа заедно. Не ни духа вятър, не вали ни дъжд, ни сняг. Разделяме се точно толкова далечни и непознати, колкото преди да се съберем на перона на влака, който ни е отвел към пътешествието във вътрешния свят.

Медитираме заедно. Скучно ми е. Не ме свърта. Имам чувство, че хитрувам. Казвам си: “Е, нищо де, сигурно сега аз върша работа на някой друг, който се кефи”. Малко съм изненадана, че има някакви много развълнувани хора, преживели нещо дълбоко. Всеки поема по пътя си. Не го приемам лично.

Правим любов. Определено се познаваме. И е твърде лично. Понякога сърцето се разгръща, друг път не. Понякога телата преливат едно в друго с животворяща лекота, друг път дверите на екстаза хлопват под носа ни. А мозъкът - като сервитьор на парти - минава с разнообразни табли, от които да си вземем хапки оправдания за този конфуз.

Живеем заедно – понякога сме общ организъм, в други моменти не разбираме какво правим с този до болка познат-непознат. Творим заедно – вдъхновяваме се, обичаме се, воюваме, съмняваме се един в друг, в пиковете вълната ни поема и сме едно съвършено цяло. Затваряме очи и се потапяме в медитация – преливаме един в друг в единството. Отваряме очи – като “хора” си оставаме сравнително непознати.

Хитруваме и ни е скучно, понякога трудно  – и в любовта, и в секса, и в работата, и в медитациите. Или пък сме трогнати дълбоко, вдъхновени, обичащи, възбудени, когато се озовем в поле на “споделена реалност”.

Трябваха ми години, няма да ви казвам колко, докато изживявам, задавам въпроси, експериментирам с отговори, докато науча, че всеки път, когато навлизаме в усещането за споделена реалност – независимо дали ще го направим чрез интимност, творческо партньорство, навлизаме в дълбока медитация... или по други пътища, възкръсваме в енергията на единството.  Дори да е за малко. Колкото да го усетим и да поискаме това да бъде вечност. И да не спираме да търсим удивителното състояние, в което най-естественото нещо е да бъдем подкрепящи, безстрашно любящи, отдадени на преживяването изцяло. 

Радвайте се на всяка една споделена реалност, в която изгубвате себе си във вдъхновено сливане с друг ум, сърце, дух, тяло, цяло и въпреки това, се чувствате сякаш този момент е сътворен от цялата Вселена като специален дар лично и единствено за вас. И когато го усетите, спрете за миг, насладете се на усещането в себе си и си кажете на ум: ”Честито ми възкресение!”. Обичам усмивката, която се изписва на лицето в този миг.

Светли празници!