Ако трябва да съм напълно искрена, а това не ми е проблем, трябва да си призная, че не обичам особено 8 март. Най-вече заради онези спомени от соц времената, когато освобождаваха жените от работа по обяд и те сядаха в някакъв ресторант с буклите си от ролки, похапваха шопска салата и мешана скара и си говореха за всички онези неща – мъжете, децата, кройките от Бурда, сладкото от ягоди и динени кори и прочее, за които и без друго си говореха и докато са на работа, защото няма какво да се лъжем, като изключим тъкачките-многомашиннички, останалите служителки не се преработваха особено.

Моите впечатления са от научни работнички, но все тая. Майка ми също не питаеше мили чувства към тези задължителни банкети, които донякъде бяха и повинност. Не се гледаше с добро око, ако решиш да се отцепиш от колектива за традиционната мешана скара и половин бутилка лошо бяло вино  на обяд. Въобще, бях останала с впечатление, че да не харесваш този празник е някак десидентско поведение – мълчалив бунт срещу режима.

Когато пораснах, пък започнах да се дразня на разни приятелки, които ме питаха "Какъв парфюм ще ми подари гаджето за 8 март?”. Аз пък все си падах по мъже, които не получаваха спонтанна ерекция от идеята Клара Цеткин да им определя кога да купуват парфюмите на гаджетата си и обикновено изръмжавах, че ще повърна, ако още веднъж ми зададат този въпрос.

Но минаха години и видях, че жените си обичат този празник, въпреки баналния аргумент, че е някаква глупост да ни почитат с цветя и подаръци веднъж в годината. Не че аз го заобичах, но приех, че щом става дума за цветя и подаръци, и Ханука сме готови да празнуваме, нищо че не всички сме еврейки. Както се казва - "к'во да ги правиш, жени”...

Още по-после взех, че завърших българска филология и тъй като древни и забравени обреди привличаха любопитството ми, отнякъде изрових историята за един ритуал, който известно време се е практикувал някъде из северозападната част на земите ни. Точно по това време на годината е имало един конен турнир (съвпадът с кушията на Тодоров ден не е случаен), на който, забележете, жените са си избирали мъжете според това как са се представили на турнира. И още по-забавното е, че са имали право всяка година да си избират нов мъж.

Да ме прощава другарката Цеткин, но това наричам аз права на жените. Това е стимулирало и мъжете да продължават да бъдат силни, здрави и достойни, а не да си легнат на двете кълки пред дивана, спокойни, че жената ще си ги отглежда, каквито-такива. Та, тази незапомнена и потулена във времената легенда някак ме накара да преосмисля 8 март, като моето време да си избирам моите силни, здрави и достойни мъже.

А колкото до въпроса, който неминуемо ще зададат някои, какво толкова пък сме ние, за да го изискваме, ще припомня една също древна истина за жените, известна като химн на Изида, открит в Наг Хамади.

И защото съм първата и последната,
аз съм уважаваната и презираната,
аз съм проститутката и светицата,
аз съм съпругата и девицата,
аз съм майката и дъщерята,
аз съм майчините ръце,
аз съм безплодната, а децата ми са много,
аз съм щастливо задомената и неомъжената,
аз съм тази, която дава живот
и която никога не е раждала,
аз съм облекчението на родилните болки,
аз съм съпругата и съпругът,
любовникът ми ме създаде,
аз съм майка на баща си,
аз съм сестра на мъжа си,
а той е отхвърленият ми син,
уважавайте ме вечно,
защото аз съм скандалната и великолепната.

Няма смисъл да се спори, ние сме всичко това. Уважайте ни вечно – не само на 8 март, а и през всички други дни.