Михаела Петрова
Понякога ми се случва на сватби – сърцето ми се стяга за тези двамата. Не мога да намеря сили да се зарадвам. Усещам нещо, което не е наред, колкото и щастливи да изглеждат. Това не означава, че предвиждам някакви драми между тях.
Не съм от тези, които могат да предвидят каквото и да било. Дори съм доста наивна по отношение на това какво човек може да си самопричини, за да не остане сам. Просто се чувствам неудобно, че са попаднали в капана на стереотипите, а аз трябва да сложа фалшива усмивка и да им честитя факта, че от тук нататък всеки ще трябва да съобразява изборите си не само с другия, а с всички останали свързани лица.
Те, хората, може да са си готини, да не са обсебващ тип и много да се обичат. Но при сватбите, знаете как е – не се свързваш само с човека, жениш се за целия му род. И за приятелското обкръжение. А напоследък, и за приятелите му в социалните мрежи.
Притеснявам се, че ще трябва да вземат ипотечен кредит и да се подпишат, че ще го изплащат 20-30 години. Свива ми се стомаха, че роднините им ще припознаят тази връзка като заплаха за нечие наследство. Че ще си купят голяма семейна кола на лизинг и ще се скъсват от работа, без да имат никакво време, което да си отделят един на друг, за да изплащат всички екстри, които човек асоциира с понятието „семейство“.
Разбирам прекрасно, че това въобще не е моя работа. Тези двамата си знаят как ще се оправят, обаче вътрешно не се въздържам, свива ми се нещо. Струва ми се направо лекомислено да се съгласяват на споразумението да превърнат любовта си в дълг. Буквален - кредитен, социален, морален, към приятелското обкръжение. Всякакъв.
От друга страна, отношенията, при които двамата не са сложили подписите си един до друг в гражданското, също създават известно напрежение и несигурност. Спомням си, когато моя близка приятелка роди без да са подписали, как всичките ѝ приятелки я награчиха как трябва да го накара да се оженят, защото „нищо не се знае, един ден може да се разделите, него може да го няма, тогава ти и детето, ще останете на улицата“.
Защото имотите му не са и нейни. Тя се почувства зле и не можеше да се защити на думи, но на дело, не прие да направи този избор. По-интересното беше, че в един момент той сам ѝ го предложи именно заради имотите. Каза ѝ: „Знаеш, че не вярвам в брака и всички щуротии с подписването, обаче ако с мене нещо стане, вие с детето да имате права върху къщата“.
В имотно отношение, аз съм от безхаберните по линия на роднинските имоти, които не са по моя линия. Не бях в състояние да вляза във връзка с някого с мисълта, че от това ще придобия нещо.
В същото време умея да се почувствам „у дома си“ на повечето места, където ми се е случвало да поживея.
Живяла съм при мои гаджета, случвало се и приятели да подслонявам за колкото време им се налага. Постоянно ми се случва някой да предложи вилата си за почивка, апартамента си в чужбина за кратко пребиваване. Мога да прекарам месеци извън София, ако тръгна да пътувам из България и навсякъде, където стигна, да пристигам „у дома“. Не пътувам много, но имам и няколко такива домове по света.
Имам един приятел, който прави точно обратното. Приятели по света има колкото си иска - такава му е работата. Всички го канят да преспива у тях. Той обаче държи да си взима хотел, защото не иска никого да притеснява.
Женил се е три пъти, но май има деца и от извънбрачна връзка, не мога да му ги преброя.
Понеже е от тези, които могат да си го позволят, цял живот се занимава с това да оставя по един апартамент на поредната майка на децата му. Срещнах го наскоро, каза ми, че от толкова къщи, няма нито една, в която да се почувства „у дома си“. Търсеше квартира, където да се скрива от време на време, да си отдъхва. Като в хотелска стая. Та, всеки с тегобата си. И на него не му е лесно. Нищо, че не е взимал кредит.
Отплеснах се. Мисълта ми беше, че сърце не ми дава да нарека традицонните семейни отношения „семейство“. Но в същото време има много хора, с които сме семейство в една по-широка парадигма. Познаваме се по начин, който ни действа като коректив, когато се увлечем в неща, които не са свойствени на нашата природа.
Не е нужно дори да разказваме надълго и широко какъв ни е проблема. Достатъчно е да се видим и „да включим“ на честотата, в която се чувстваме себе си. Не е нужно да се съветваме, а само да се изслушаме. Понякога е достатъчно само да се погледнем. И вече знаем. Не е нужно да си казваме „Благодаря“, достатъчно е да се прегърнем.
И се сещаме. Кои сме и коя е вярната за нас посока в момент на нестабилност или когато си губим времето с бесзмислени неща. Интересното е, че не винаги сме близки приятели. Дори не е необходимо да познаваме в дълбочина личните си истории. В ерата на социалните мрежи с някои от тези хора от семейството дори не се познаваме лично.
Но е достатъчно пост на стената от такъв човек да ти намести чарковете. Да се сетиш кога си се увлякъл повече в някоя илюзия и не чуваш гласа на интуицията. Това е семейство без нито един кредит – банков, социален, морален, към приятелското обкръжение.
Понякога си мисля, че това са хора, с които принадлежим към едно и също звездно семейство и връзката ни е толкова силна, защото в някакво друго измерение, сме едно и също съзнание. Отвъд дуалността и ролите ни в социума или в личната история, която сме избрали този път да изживеем като опитност.
И ако има нещо, което ми дава ориентир, че все пак има еволюция, това са тези хора. Само преди 4-5 години тази връзка помежду ни, не беше толкова мощна в способността да ни самонамества.
В личните ни връзки, колкото и красиви моменти да изживяваме, колкото и да се доверяваме на уюта в мълчаливото присъствие и прегръдката в съня, неизбежно влизаме в контекст на разделението.
На несъгласие с убеждения, ценности и личен път, вкус и стил, представи за добре прекарано свободно време, различия в емоционалността. И още по-често за дреболии като изстискана по средата паста за зъби, цвета на пердетата, за „вдигнатия капак на тоалетната чиния“*.
С две думи – спокойно. Светът на личните взаимоотношения в момента не е ориентир дали се справяме добре с това, с което трябва да се справим с живота си на тази планета. Нито пък статута на „земните ни семейства“ и кръвни роднини.
Връзката с онова, другото семейство, невидимо за сетивата, но проявяващо се най-често в синхроничността е ориентир, че вървим напред. И че в крайна сметка, всичко е наред.
*Мисловна препратка към книгата за междуполовите различия на Алън и Барбара Пийз „Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния“
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
Да се сгуша в него, в мига преди да заспим
Кога ще дойдат добри времена и за нас
