Приятно впечатление ми прави, че все повече жени, които са си хванали собствения път, удовлетворени са от това което правят, независимо дали то е творчество или бизнес, макар че когато са и творци, това е някак по-уверено състояние, вече смело си признават, че нямат никаква нужда от мъж до себе си.

И това съвсем не означава, че са някакви монахини, които са се отказали от флирта, творческото партньорство, вдъхновяващите разговори, хубавото, чисто и надеждно приятелство с мъжете.

Напротив, дори е настъпило едно всеобхватно облекчение и свобода да следват собствените си мечти.

Когато бях млада и аз не го вярвах. Имах една приятелка на 60 години тогава, много сладка възрастна дама, която живееше в чужбина. Беше женена два пъти, завела и двамата си съпрузи отвъд желязната завеса, отгледала внуците на трите си дъщери, грижеше се още и за двамата съпрузи, какво да ги прави, криеше се да пуши тайно от тях и един ден ми каза: хич, не се жени, чакам ги да умрат, за да си отживея. Да си пафкам цигарките, да си гледам до късно телевизия и да си рисувам.

Тогава бях във възрастта и хормоналната специфика, която ме караше да си мисля, че когато потъна в очите на някого, това може да откара цяла вечност.

Само десет години по-късно и три гаджета, които ме зарязаха, защото съм била прекалено самодостатъчна и нещо не чувствали, че са ми нужни, осъзнах, че това потъване в очите няма много общо с конкретните мъже, а с моя собствен копнеж за вечност на чувството, което изживявах самата аз.

"Трябва да се научиш да ги лъжеш, че това има нещо общо с тях" – беше ми казала тогава една приятелка – психолог, когато заедно обсъждахме какъв им е проблема. Аз никога не съм смятала, че имам проблем, това да е ясно.

"Е, то в момента, в който го изживявам има нещо общо с тях, за какво лъжене ми говориш" – дълго негодувах, но онова, което правех бе, че никога не ги следвах в техните интереси или примерно не ми хрумваше да започна да се въртя на пета около тях, за да са добре обгрижени и нахранени, докато вършат своите си мъжки неща.

Всъщност, правех точно обратното – вдъхновеше ли ме някоя любов, хуквах да преследвам собствените си мечти и да реализирам себе си в това, в което смятах, че съм много добра. Всеки път им казвах колко много са ме вдъхновили и колко съм им благодарна.

Дори не забелязвах, че ме гледат някак нелепо. И сякаш не се радват.

Това е максимално изчистен пример за разменените роли.

Но така или иначе никого не успях да излъжа, че ей сега ще зарежа всичко и ще го следвам, защото освен всичко друго съвсем не ми се ще да мисля за тези чудесни момчета като за някой, когото ще трябва да чакам да умре, за да си отживея.

Категорично нямам време за това.

Неизброимо е количеството на приятелките и други близки хора, които не ми вярваха, че не държа на общо бъдеще с тези, които ме привличаха и вълнуваха емоционално, с които изживявах страстните си нощи, с които се смеехме и пиехме в бохемски и артистични компании и така както не сме можели да се разделим с дни, след това сме можели съвсем спокойно да не се виждаме с месеци. Без това да причинява някакви емоционални травми никому.

Но тъй като животът сам по себе си е най-добрият учител, след известно време започнаха да казват: колко беше права, че се живее прекрасно без да се налага мъжа ти да е всеки ден вкъщи.

Противно на всички глупави очаквания, че жена без мъж, ще се разпищоли и ще го удари на разврат, всъщност се случва нещо много по-различно. Този начин на живот, особено, когато е съзнателен избор означава, че тази жена е решила да твори, да създава нещо със свой почерк и да следва своя път.

Има двойки, които споделят общ творчески път и чудесно се допълват един друг, но за тях съм писала достатъчно и не само аз. Това, което искам да кажа сега, е че това не е единственият начин. По-скоро това са изключения. В масовия случай единият следва другия. И сексът няма нищо общо, а единствено изборът да се посветиш на другия или да се посветиш на твоя собствен път.

В изминалите не-знам-си-колко хилядолетия, но при всяко положение става дума за познатата ни история на цивилизацията, когато е доминирала мъжката енергия като качество на цивилизацията (с целия този модел на войни и завоевания), а не само като власт и йерархия, изборът "да се посветиш на твоя път" е бил по аналогия, инерция и навик – мъжки.

Сега обаче навлизаме с плахи крачки и бавни стъпки в съвсем нова по вид цивилизация. Не към възстановяване на матриархата, спокойно. А към нещо наистина епохално – към баланс на мъжката и женската енергия в самите нас и постепенно изграждане на общество, в което именно тази балансирана енергия да се превърне в качество на цивилизацията. Мисля, че това се има предвид, когато се говори за предстоящ "златен век". Но трябва да си го направим ние.

Мъжете са прекрасни и ако си жена, няма нищо по-чудесно да позволяваш обменът на качества да балансира самата теб. Някои ще срещнат свои партньори за по-дълго, други ще се радват на партньорство и общуване от по-свободен, но не по-малко съзидателен тип.

Но по-важното е да не смятате, че ако в момента нямате партньор, имате някакъв проблем, както ще се опитват да ви вменяват близки и всякакви курсове за намиране на партньор. Няма проблем.

Дошло е време за баланс и когато започнете да го постигате, дори на ниво начинаещи, ще можете да оцените и очарованието на връзките от типа "свободни заедно".

А също така творческата свобода и разгръщане, с която те могат да ви дарят. И това не е някаква фантасмагория, казвам го от първа ръка. Това е реалността, в която живея и обичам. И не само аз. Ставаме все повече.

Всичко е въпрос на навик. И с това ще свикнем. И то така, че даже няма да искате да си спомняте как въобще сте живели в предишния модел на зависимост.