"Разминаваме се, вече не е същото" - много често след тази реплика следва раздяла. Може да не е веднага, понякога по-привързаният към партньорството полага усилия да запази статуквото, но дори и без да иска, става бдителен за различията, които се настаняват на семейния диван, пред телевизора, в кухнята, в начина, по който двамата предпочитат да прекарат свободното си време и не на последно място в спалнята.

Всъщност, разминаването се усеща първо под завивките. Нали помните онези илюстрации от филма "Изневяра" с Ричърд Гиър и Дайън Лейн как раздалечаването си личи от начина, по който двамата се отдалечават един от друг в общата спалня?

С каквито и разумни доводи да контролираме съвместния си живот в будно състояние, събуждането в двата най-далечни края на леглото рано или късно си казва тежката дума. И смея да твърдя дори, че често мъжете са по-чувствителни на тази тема. За жената е по-лесно и по-естествено да изпитва обич и приемане към мъжа, когото е избрала, дори да спи в отделна спалня. За нея е инстинкт да се грижи и за съпруга, и за децата си, дори когато усеща, че не ги разбира напълно. Обичта й далеч не е свързана само с оргазмите и прегръдката в съня, макар че ... дай Боже всекиму.

Мъжете обаче усещат, когато жената в мислите си "не е там", независимо дали това "там" е леглото или онова, за което има нужда от нейната приятелска подкрепа. И онези, срещу които жените най-често роптаят - изчезващите със скоростта на светлината сутрин след вълшебна нощ, всъщност са сред най-уязвимите представители на силния пол.

Не, не са цинични. Сраснали са се със своите защити. Точно те живеят в постоянното усещане, че вярата им в любовта кардинално се разминава с онова, което се приема за любов в света. Затова са се научили да бягат бързо и да иронизират правилата и нормите за връзка. И жените, успели да им влязат под кожата най-добре знаят, че няма по-любвеобвилни създания на този свят.

Но само и единствено в пакет с убедеността, че приемането на другия и свободата да бъде себе си е най-висшият акт на любов. Те по свой начин преподават най-ценния урок - този на търпението към индивидуалния път. И че "доверие" не означава просто да не си изневерявате, а да е жива близостта ви и споделен смеха ви, дори когато е пределно ясно, че похотливостта е част от играта, а не задължително враг на партньорството.

Но за "лошите момчета" сега няма да говорим. От тях човек може да вземе само "ноу-хау" какво да прави, когато усети моментът на разминаване в отношения, които до сега са изглеждали хармонични, но ето че приоритетите и интересите на двамата започват да се разминават и въпросът за раздялата става първа точка от дневния ред.

Кои са симптомите? Първият - има все повече неща, които не ни се иска да споделяме. Или по-точно, много ни се иска да споделим, но се страхуваме, че другият няма да ни разбере, че са ни влезли бръмбари в главата бог знае откъде, че нещо не харесваме във връзката си, след като не ни е достатъчно удоволствието, че сме заедно.

А то, партньорството, е за да подкрепяме един на друг мечтите си, но кой да мисли за това, когато се усети уязвен, че няма контрол върху половинката си. И за мен беше шокиращо да узная, че много мъже напускат съпругите си, когато се окаже, че тя е болна от рак на гърдата. Не защото в него няма милост, не защото символът на нейната женственост е най-уязвен, а точно защото в този момент жената премества фокуса изцяло върху себе си.

Тогава започва да се учи на големия урок, че тя трябва да си бъде най-милата. Тя, желанията на тялото й и никой друг. И той тогава е като осиротял, няма контрол над болестта, а приоритетът на жена му рязко става друг. Това е което ни разделя. Не бива да го наричаме безчувственост, не е липса на обич, то е по-скоро разминаване на приоритети. И тя, тази раздяла е малко негласна - да предпочетеш живот, в който просто не виждаш мястото на другия.

ХХ век стана пословичен с разделите, причинени от работохолизма на жените. Сега в началото на ХХІ се заражда нов феномен на причините за раздяла - когато някой от двамата в двойката се насочи към духовна практика или учение. Няма значение какво - йога, рейки, източно бойно изкуство, лечение с прана, оренда, общуване с ангели, благотворителна дейност за спасяване на китовете и делфините...

Тогава "здравомислещата половинка" буквално губи почва под краката си и стават някои недоразумения. Тя започва да се храни само с пълнозърнест хляб, сирене тофу и нещо, което нарича киноа, той си иска свинската пържола, понякога с юмрук по масата, за да се разхвърчи руколата както трябва.

Или обратното - той решава, че ще си купи къща в гората и ще си сади сам картофите и доматите, ще дои козите и ще прави мляко, тя не дава и дума да стане да жертва маникюра и кариерата си заради неговата "нова лудост". И за какво търпение може да става дума, когато някой иска от теб да промениш целия си начин на живот, за да останете заедно.

Не е толкова страшно, и не е нужна раздяла - питайте жените на моряците, на капитаните на кораби или музикантите, които ходят на гурбет - всички онези двойки, при които единият от двамата работи в чужбина - според много от тях, именно дългите раздели, уважението към различните приоритети, прави срещите им много по-вълнуващи и романтични и връзката - истински ценна.

Това, което убива романтиката много повече се крие в рутината на делника и липсата на други амбиции, отколкото различните занимания и амбиции, които ни откъсват физически един от друг.

Раздяла си струва да има само когато има война и насилие в семейството. Или когато любовта категорично си е отишла и по-точно - отишла е при някой друг. Във всички останали случаи, няма нужда да драматизираме - приемането на другия е ключът.

Този материал е специално написан за Edna.bg от Михаела Петрова.