Михаела Петрова
Напоследък съм се отдала на разврат. Правя любов почти с всеки срещнат. Само да ми падне да седнем и да поговорим.
Добрият разговор е точно като много хубав секс. Или като кофти тръпка. Може да тръгне от нещо банално като това да изпием по чаша бира и да завърши с мултиоргазми, радост, вдъхновение, изпълване с вътрешна сила. Може да го мъчиш отляво, отдясно, отдолу, отгоре с всевъзможни техники и майсторлък – имам предвид техники от онези семинари, на които учат хората как да комуникират така че да постигат успех при преговори, вие какво си помислихте? - и пак да останем с онова усещане за стягане в гърлото, че нещо не ни се получава. И да се измъкнем с думите: „Извинявай, нещо съм уморена, не ми е момента за това”.
Нали знаете, когато някоя колежка е по-нервна, кисела, постоянно измисля на какви неща, с които да привлече вниманието към себе си, да се доказва, да изисква натрапчиво..., останалите си мислят наум или на глас: „тази няма ли кой да я оправи, намерете ѝ мъж, спешно”. Малко е просташко, но се случва и много интелигентни хора да си го мислят.
Може би защото всички си знаем, че когато човек е емоционално задоволен, е и много по-умиротворен. Става по-чаровен и по-симпатичен. Повече се смее, по-готов е да бъде съпричастен, а не изискващ и мърморещ.
Точно така действа и един хубав, истински и дълбок разговор. След това си емоционално задоволен. Същото е и с хубавата храна с качествени продукти, приготвена с майсторлък – нямаш нужда да ядеш много, не огладняваш бързо след това, ставаш ведър и усмихнат, когато си вкусово задоволен. С което искам да кажа, че ако човек не може да си позволи задоволителен секс в обедната почивка, то е почти задължително да се погрижи за вкусовата наслада.
Моят делник е супер натоварен. Понякога истински нямам време за обяд, а кафето, което съм си купила сутринта, откривам изненадана в 6 часа, хванало „коричка” на бюрото ми. И въпреки това, ако наистина е станало много напечено, ако усещам, че започвам да се дразня на всяко телефонно позвъняване, на всеки нов мейл, на всеки невинен въпрос на колега, си хващам чантата и отивам на обяд. Нищо че е три часа.
В такива дни задължително избирам маниашко място, където и храната, и обслужването ще ми доставят удоволствие. Час по-късно мога да се върна, въоръжена с вълшебната пръчица на вътрешното спокойствие и отново да разплитам засукани продуцентски казуси. Да вникна и да чуя какви са проблемите на колегите, да потърся оптимално решение.
И знаете ли как познавам, че съм готова за истински добра комуникация (или за истински хубав секс, както дойде). Когато някое дете се спре, загледа ме, усмихне се и започне да се закача с мен. Тогава знам, че съм в онази хармония, която прави така, че докато общувам създавам поле на доверие, в което другият може да се отпусне и да му се доиграе. И знаете ли още какво съм забелязала? Когато общуваш по този начин – сам постигнал вътрешен баланс, събеседникът не те товари с драмите си. Ние сме огледални същества.
Откликваме на онова, в което се оглеждаме. Когато ти си добре, и другият започва да се сеща за някакви готини неща, за решения на своите или общите проблеми, хрумват ви чудесни приключения, които да осъществите заедно. Дори когато после ги обличате в скучната дума „проект”. Дори и въобще да не ги реализирате.
Същото е под завивките. Преди години, когато си съжителствах с моите драми, разговорите с мъжете, които са споделяли завивките ми, са стигали високи нива на драматичност. Чудила съм се какво кара такива готини мъжкари да споделят най-големите си болки, да плачат с истински сълзи, да търсят кой да чуе детското стихотворение, което са написали тайно? И в повечето случаи да ме оставят с чувството, че съм повече техният най-добър приятел, с когото могат да правят и секс, отколкото жената, чиито чувства имат значение.
Колкото повече се освобождавах от своята собствена ранимост, колкото повече се научих да се изпълвам с любов към себе си, да давам израз на истинските си чувства, толкова повече забелязвам, че този, с когото избирам да споделям интимните си моменти, се сеща да говори за неща, които го карат да се чувства като „на празник”. А аз се чувствам обичана. Щом заедно празнуваме удоволствието от общуването и собственият си живот, онова, което ни свързва е любов.
Откакто започнах да превръщам това празнично общуване в навик, то съвсем естествено навлезе и в комуникацията с другите. Постоянно имам чувството, че за каквото и да говоря с някого, в някакъв момент започваме да правим любов. И си тръгваме, засадили в това творческо поле семената на красивите си мечти.
Предвкусвам интересна жътва.
Oще от същия автор:
"Семейството не е за да си щастлив. То е отговорност"
Съкровища в емоционалния багаж
