Михаела Петрова
„Няма начин да не те зарият с писма от цял свят, ще видиш, че няма да смогваш да им отговаряш“.
Това беше една от най-често срещаните теми на разговор в началото на този век. Не всички имахме домашен интернет все още, компютри – също. Но все по-често се случваше някоя приятелка да закъснее за среща или да се измъкне рано от някое парти, за да прескочи до компютърните клубове, в които хлапетата играеха в мрежа, а по-възрастните хора ровеха из сайтове за запознанства и завързваха контакти с непознати.
В началото на този феномен, се бях учудила, че не само необвързаните, но голяма част от приятелките със сериозни връзки, създаваха свои профили в подобни сайтове, барабар с цял нов паралелен виртуален живот в собствената си глава.
По време на онези първи години, в които започнахме да се свързваме през интернет, илюзиите за света извън „европейска провинция“ България, все още бяха големи.
Интелигенти и готини жени, с престижни професии и финансови възможности да пътуват, тогава смятаха, че през екрана на компютъра могат да достигнат съвсем лесно до света на богати, красиви, самотни мъже, на които им е писнало от общия кръг познати, точно както на нас ни беше писнало.
Че тези мъже са самотни, не защото нещо им има, а заради отчуждението в онзи, техния свят. Заради етикета да уговаряш гостуването у съседи предварително, да не заговаряш самотни дами в бар, че току виж те арестували или пък защото живеят в отдалечена къща в швейцарските Алпи, където коза не минава, камо ли жена...
Такива неща си мислехме тогава. И как тези богати, красиви, самотни мъже попадат на софрата на интернет предлагането на красиви, интелигентни и не чак толкова богати жени, които откровено искат любов и са далеч от мисълта да го осъдят, ако започне да се интересува как, защо и колко много им се прави секс.
Нещо повече – готови са тръгнат вдруги ден за Италия, Гърция, Франция, Холандия, Германия, Лондон... стига той да поеме самолетния билет и хотела. А в онези години и да изпрати покана за виза. Този момент също беше важен за поддържането на илюзията.
Много смешни приключения са ми разказвали. До едно разочароващи. Често се оказваше, че интернет любовникът с големи възможности, е някое обикновено момче с посредствен доход в неговия свят, което е самотно, защото по принцип му е трудно да върти гаджета.
Слава богу, сред приключенията на моите приятелки, няма нещо драматично, свързано с насилие, въвличане в трафик на жени и други проблемни подхлъзвания, типични за мечтата, наречена „да живееш в белия свят“.
Напротив, има истории, които дори се водят със щастлив край. Но те се случваха предимно на онези, в категориите „older“ (по-стари). За много 60-годишни жени, сайтовете за запознанства, се оказаха перфектното място, където те се запознаваха с някой симпатичен вдовец от белия свят и не си губеха времето да се доверяват на пенсионната реформа у нас, а се посветиха на спокоен пенсионерски живот в китни градчета и селца из Европа.
Започнаха да отглеждат цветя и да садят домати по чужди земи, но пък подпомагаха семействата на децата си тук с някой и друг лев. И до ден днешен се чувстват добре от своя избор.
Но за младите мацки в разцвета на 30-те, каквито бяхме ние тогава, запознанствата по интернет бяха обещание за приключение, не за пенсиониране. И когато някоя приятелка заминаваше с тоалетите си за барове и ресторанти и високите си токчета, обикновено се връщаше по маратонки или домашни чехли заради подпухнали крака от обикаляне по паркове и пейки. Зажадняла за шкембе чорба от ядене на диетични сандвичи.
Оказа се, че нашият начин на живот от онези години – да бъдем всяка вечер някъде, да минаваме през бара, в който срещаш „цяла София“, в белия свят въобще не съществува. Има го в някои по-топли държави донякъде, но както тогава коментирахме на женска приказка:
„... ако искаме да живеем там, така както тук, трябва да общуваме с хора много под нашето ниво, да ядем боклуци и да бъдем в тяхното общество на лузъри. За да имаме достъп до средата и статута, който сме постигнали тук, не може просто да сме омъжени за някой добър човечец от средната класа, а да бачкаме здраво, да пътуваме километри до малката си скъпа квартира и евентуално в петък да имаме сили само да припаднем в някой бар. Не. Не искаме това“.
От гледна точка на този поглед назад, ми се струва, че това бяха години, в които за нас започна да става много по-важно да изживяваме мечтите си, отколкото да изживяваме любовта си. Те може да са били пясъчни замъци, но няма значение, искахме да отидем и да ги докоснем. Не страдахме, че се срутваха.
Колкото повече въздушни кули се срутваха, толкова повече стигахме до сърцевината на истинската причина, която ни е теглила и дърпала към това наивно приключение. Ще се повторя и потретя, но истинската причина е навлизането в още по-дълбоки пластове на общуването.
Когато поутихна ентусиазма за пътуване, настъпи времето на чата. Не се виждахме и бяхме анонимни, но само като си помисля какви неща споделяхме за скритите си фантазии и копнежи, за болките, за убежденията, за раните и страстите си. И това вече не бяха неща, които някога ще си говориш с приятелка очи в очи.
Това бяха все неща, които дори не подозирахме, че си живеят скрити в подсъзнанието и диктуват онези избори, които сме склонни да наричаме: „Защо на мен, защо сега?“. Настъпило беше времето на първото голямо свързване с различни хора от света, което започна да посява семената на осъзнаването, че каквато и да е културата и произхода ни, какъвто и да е социалния ни статус и мечти, дълбоко в себе си, сме толкова еднакви, че ако го осъзнаем преди да сме съзрели за това разбиране, то би могло да бъде стряскащо и плашещо дори.
Но за огромната роля, която изигра ерата на любовта през интернет, вече съм писала. И продължавам да смятам, че ерата на голямото разголване в интернат, беше и първата вълна на ерата на голямото себепознание. Че тогава човечеството извърши най-масовата психотерапия на подтиснатото си неудовлетворение от това, което е очаквало да бъдат интимните му връзки, но те не са.
След нея, женските ни разговори поеха в друга посока. И не винаги само на приказки.
Още от същия автор:
На женска приказка през времето
На женска приказка през времето: II част
Мъжете плащат вечерята, жените инвестират във връзката
