Михаела Петрова
Нашата женска приказка не е толкова хронологична, колкото ви я представям, независимо, че има своите етапи. Докато разчиствах и архивирах стари файлове – откъдето ми дойде и идеята да захвана поредицата за тази женска приказка, попаднах на един текст, писан точно преди 10 години.
В него твърдя, че съм направила моментна снимка на „тук и сега“ и онова, което съм „снимала“ е наблюдението, че се е появила нова тема в нашите разговори – изкуството да не обичаш секса.
Изненадах се, честно казано. Ако само си бях припомняла онова, което е останало в емоционалната ми памет, нямаше да ми хрумне, че е имало времена, в които някоя от моите приятелки не е обичала секса.
Но всъщност става дума за пресищането – от говоренето, от всичко, което това сакрално преживяване поражда като следствия в живота ни.
Много вътрешни табута се пропукаха след ерата на запознанствата в интернет и чата. Някои от тях опитахме да изживеем. Други останаха фантазии, които сме преценявали, че е по-добре да останат неосъществени.
Като женски разговори, понякога това пресищане звучеше така. Някоя приятелка измрънква: „Омръзна ми да е толкова лесно. Мернах един пич и само след 32 секунди вървяхме към нас“, други припяват: „Вече не е толкова лесно, хайде вие не сте женени, от вас се страхуват, но защо се дърпат от нас, при положение, че няма опасност“, а трета не може да разбере защо най-големият женкар иска да е с нея: „Мисля, че защото знае, че не обичам секса и съм последната жена на света, която ще хукне да изневерява. А на онова парче месо все му викам: кротувай миличък, долу, долу! Ако иска сексуално разнообразие, ще си сменям ботушите“.
Времето на нашата постмодерна похот ни разкри нещо много важно: момчетата, които харесвахме, ненавиждаха идеята да мислим с онази работа, с която те мислят, макар да нямат нищо против да сме мъжки момичета.
Фактът, че се справяме сами, че творим, че работим заедно, забравяйки за междуполовите си различия, не се пренасяше в интимността. Много пълни с вътрешни противоречия бяха връзките ни с онези, с които сме се събрали вдъхновени от обща идея. Увличахме се от съвместното създаване, ставахме едно хармонично цяло, в което всяка индивидуална част върши своето, за да се получи общото. Но ако се случеше да делим и завивките, това съвършенство се разбиваше на пух и прах, влезехме ли в ролите на „мъжът и жената интимно“.
И не знаехме, и не разбирахме защо тези момчета не се кефят, че сме пичове, а не „некви кифли и лигли“, които знаят само да пазаруват и хленчат.
Въобще не ни хрумваше, че изживявайки ерата на своето „пичовско мислене“, бяхме създали едни правила за онези, които са подходящи за брак и съвсем други за онези, които могат да удовлетворят постмодерната ни похот, но не са благонадеждни за семейно огнище. Така си живеехме – непроумяващи защо мъжете не се радват, че най-накрая ги разбираме наистина заради личното ни преживяване. А вместо това блокират, нокаутирани от шока: „какво се иска в задачата от тях сега?“
Това беше и времето, в което бисексуалността също стана интересна. Но не толкова заради баналното „опитване“, както се опитва трева, скок с бънджи и абсент – да видиш ще ти стане ли нещо. Мисля, че по-скоро се случваше от време на време, заради интиутивното желание да изтрием от архива на подсъзнанието файловете за женското съперничество и да разархивираме идеята за сестринството. И защото започнахме да допускаме идеята, че не физическият акт е същността на правенето на любов, а проникването в другия, което свързва душите ви в едно.
Всичко това, като външно проявление, мина и замина. Обели някои люспи от обвивките, с които всички ние обграждаме сърцата си, за да бъдат защитени не толкова от другите, колкото от собственото наше неразбиране на парадоксите, които носим в себе си като човешки същества.
Интересното е друго – нито едно от тези преживявания не доведе до решения на проблемите, които сме имали, преживявайки интимността с друго човешко същество. Но въпреки това ни водеше напред – накъде точно предварително не беше ясно. Със сигурност обаче към все по-голямото разбулване на тайните за нашия произход.
А в женските ни разговори започна да се наблюдава навлизане на други теми – голяма част от тях все повече са провокирани от нашите деца, които вместо да задават въпроси, започнаха да дават отговори.
Не следва продължение. Следва 2012 година, когато се роди сайтът Enda.bg и всички текстове, за периода след това, са на разположение ТУК.
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
На женска приказка през времето
На женска приказка през времето: II част
Мъжете плащат вечерята, жените инвестират във връзката
Съкровища в емоционалния багаж
