Много се забавлявам, когато някой тръгне да ми казва: "Изживей го, не ми философствай".

Без дори да му хрумва, че нямаше да имам никакъв шанс за анализ и синтез, ако линковете в съзнанието ми, не се справяха по-добре от "Гугъл" в селектиране на вече преживяни стереотипи в поведението, на чието опознаване съм посветила повече от 30 години от живота, който помня. Не съм чак толкова стара, просто съм малко по-древна (шегичка). И отрано си записвам.

А ако продължа шегичката с древността, това със записването със сигурност не ми е за първи път. Защото когато пиша, си спомням, колкото и странно да прозвучи това на скептиците сред вас. Но нека се ограничим за удобство в официалното познато. Доколкото емоционалната ми грамотност е позволявала в различните етапи на израстването ми, съм се старала и да класифицирам информация и да проигравам ситуации, така че е съвсем нормално да знам кое отношение и взаимоотношение към какво води.

На 12 години вече четях книги за възрастни. "На Изток от Рая" в комплект с "Летище", "Вечер във Византия" и "Телевизионна мрежа" оставиха своя траен печат и известна недоверчивост към приятния ореол на романтичната любов. Но също така ме преизпълниха с желание за интимни приключения, в които да провокирам "схемите" от книгите.

През същото това горещо лято на моето прекрачване в света на възрастните, "пуснаха" и филмите "Ах, този джаз", "Коса" и "Междузвездни войни" плюс документалния филм "Спомени от бъдещето" на Ерик Фон Деникен. А аз написах пиеса, в която същества с по-висш разум помогнаха на едни хора да разплетат емоционалните драми, в които се бяха забъркали покрай една изгърмяла бомба в самолет. И героите ми съвсем не бяха въображаеми. С изключение на извънземните. Земните си имаха съвсем реални прототипи от "най-великата компания на света", както тогава възприемах ученическата ни тайфа.

Това бяха времената на първите целувки, на първите "уреждания" кой с кого да е гадже и на едни безкрайни ежедневни разходки с много смях, шеги и закачки надлъж и нашир в Борисовата градина. В онези години се държахме като английски лордове и лейдита и ако някое момче иска да е с някое момиче, изпращаше своя парламентьорка, за да я пита по женски дали момичето иска да се хване за ръка с момчето. Не знам кой ни беше казал, че по-лесно се отказва, ако не гледаш някого в очите. И че след това е много по-лесно да продължите да си бъдете в една компания и да се забавлявате заедно сякаш "нищо не е станало". Същата процедура се изпълняваше и при скъсване с някого, с когото повече не "искаш да ходиш".

Много беше хубаво и ако искаш, защото имахме технологично време да излеем приказливата част от емоциите си пред приятелка, а после, разтоварени от този багаж, който за него е труден за преработване, да си сложим новата шнола и да се появим на срещата си с него само с онази прекрасна усмивка на споделено харесване, която той разбира без думи. Беше възможно да преосмислиш своето "да", ако се окажеше, че някой ти е изглеждал много чаровен, докато играете на нещо или супер мъжкарче, докато рита топката, но целувките му да се окажат прекалено мокри и неприятни.

Тогава приятелката-парламентьор имаше функцията да произнесе онова гадното, че си оставате само приятели, без да се нанасят тежки удари по либидото му на добър или нескопосан целувач. Да, някои причини за внезапни връзки и развръзки оставаха в тайна, но сега, когато си го спомням, си мисля, че сме били едни мили деца, които са осъзнавали на някакво ниво, че не е редно да създаваш травма на някого, само защото ти имаш лимит, до който можеш да го възприемеш. Че човешкият отговор на въпроса "Защо?", поради своята свързаност с егото, винаги наранява.

Може би затова в моят първи опит за пиеса, интуитивно въведох похвата от древногръцката драма "Deus ex machina", защото поради своята свързаност с Духа, който има поглед към голямата картина, отговорите на въпроса "Защо?" винаги извисяват. Разбира се, тогава не знаех това с ума си, правех го, защото иначе имах усещането, че се въртя в омагьосан кръг. А този омагьосан кръг се хваща като стереотип още в ранна възраст, особено ако си бил едновременно изживяващ собствените си първи връзки и парламентьор-слушател.

От ролята си на парламентьор определено научих много още тогава. Както от момичетата, така и от момчетата. Особено вълнуващо беше, когато някое от тях трябва да чака неопределено време, докато избраницата на влюбеното му настроение "ходи" с негов близък приятел. Още тогава си знаехме, че някои "да"-та обръщаха платната на вятъра след някоя друга мокра целувка или отказ на момичето да се стигне до секс, защото още е твърде малка. Учехме се да изчакваме ветровете на промяната и настроенията. Дори когато се случеше парламентьорка и някое момче да се преоткрият в процеса на това дълго очакване на звездата, която нехаеше.

Мисълта ми беше, че още оттогава си записвам едно-друго. През годините толкова усъвършенствах "записването", че съм способна абсолютно хладнокръвно да напусна за момент емоцията на ситуацията, да отида до тоалетната и да си запиша набързо някое наблюдение, лафче, емоция или да скицирам есенцията на интересен разговор, а след това да вляза изцяло и пълнокръвно в ролята от спектакъла на преживяването си. Наблюдавам, замислям се и научавам. Просто е.

Или може би за мен е просто, защото го мога. Може би не се учи, а природата ми е такава. Но няма никакъв смисъл да ми се казва репликата за "изживяванията".

На всеки един урок, в който се учиш от онова, което сам преживяваш, не само че съм била и продължавам да бъда в час, но внимавам и си водя бележки. Ако тук ви спестявам нещо от неудобните истини, поради които не съм избрала да се впиша в стандартите за семейство, то е заради онова, което научих още навремето от "най-великата компания на света" – че не е редно да създаваш травма на някого, само защото си избрал да не споделяш определено интимно преживяване или пространство.

Не съм инстанцията, която има правото да дамгосва когото и да било за неговите убеждения, либидо и физиологична поносимост или непоносимост по отношение на собствените ми сетива към спецификата на телесни течности и аромати. Но също така няма нищо, което не съм преживяла, преди да го превърна в текст. Ако нещо в моите текстове ви докосва, вземете си го, ако не се свързва с нищо, което познавате като своя опитност – отминете. Аз уважавам вашето място. Уважавайте и вие моето.

Впрочем, това е единственото адекватно отношение към всички, които срещате в живота си. Знам го от първа ръка. И ако има нещо, за което съм способна да си благодаря и дори да си завидя, това са собствените ми емоционални, сексуални, интимни и сакрални преживявания. Мога да се усмихна с дълбока признателност и удоволствие на всяко едно от тях. А философстването е от любов към мъдростта. В крайна сметка, точно това означава "филос-софия".