На Коледното ни парти номинациите и наградите бяха много забавни.

Имаше категории от типа „Гордост и предразсъдъци”, „Дяволът носи Прада”, „Транспортер”, „Шерше ла фам”, „Dream team” , „Lover, lover...” 

Имахме и специални награди без други номинирани и една от тях – „Малкият принц”, колегите връчиха на мен.

Признавам, че беше много трогателно. Докато им благодарях за планетата, на която попаднах през изминалата година, съвсем спонтанно им казах, че през времето, прекарано с тях, са ме опитомили. Още докато говорех, малко се стреснах откъде ми дойде на акъла точно това да кажа. Оправдах го някак, че никъде не се задържам толкова дълго, но определено се оплетох в мисли защо ми хрумна точно това да кажа. От подсъзнанието ми изскочи нещо, за което умът дълго търси разумно основание.

Намерих го, когато късно през нощта прелистих „Малкият Принц”, за да се подсетя. О, да – открих. Лисицата. Съвсем бях забравила, че тя ми е любимият герой. И при това съвсем не заради тайната си, която подарява на Малкия принц и която всички много обичат: „Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите”, а заради други две неща, по които с лисицата си приличаме повече, отколкото с главния герой.

Едното от тях е именно онова, което подсъзнанието ми изтласка и ме постави в леко нелепа ситуация да се чудя какво да го правя на сцена пред 300 души – тезата й за опитомяването. Тя обясни на Малкия принц, че той за нея е само едно момченце, което прилича на сто хиляди други момченца и нямат необходимост един от друг. Но ако той я опитоми, тогава вече ще си бъдат нужни. „Ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...”

Другото, по което си приличаме с лисицата е, че тя му забрани да идва изненадващо. Помоли го това да става всеки ден в един и същи час, за да може да подготви сърцето си за срещата. Обясни му, че тези неща се наричат „обред”. И тогава опитомяването е много по-съкровено и дълбоко.

В този контекст и за мен вече е разбираемо какво всъщност казах на колегите, че ме опитомиха. Присъствието на много от тях в ежедневния ми живот през последната година наистина е като музика, която ме кара да изляза от дупката. А моята дупка е просторна, многоизмерна, красива, интересна и все по-трудно нещо ме изтръгва от нея. Затова се замислих за всички неща, които през изминалата година ме караха да изляза от дупката... Факт е, на първо място това беше моят екип. Но още по-хубавото е, че когато обърна поглед назад, както всяка година, първо виждам онези моменти, в които нечия прегръдка ме е опитомила. Накарала ме е да намеря време и желание да подготвя сърцето си за голямо разтваряне.

2015-та за мен беше година на преоткриване на приятелства и любови, които дълги години са били някъде в своята нулева зона. Все хора, с които бяхме оставили нещата между нас недоизказани, недоизживяни, недолюбени.

Дали защото сме надраснали его-причините да се превърнем в добри познати или защото все по-завишената вибрация на планетата по някакъв начин кара всеки от нас да става все по-честен със себе си и да надскочи убежденията на света, в който е живял до вчера; дали защото са ни подействали медитациите, позитивните нагласи, стремежа към все по-нетоксичен начин на живот или защото чувстваме, че е крайно време „семейството от сродни откачалки” да започне да се събира, да подсили емпатията, да се вдъхновяваме един друг; дали защото възрастта ни не предполага да плащаме данък на глупостите от младостта..., не зная.

Може би всичко е в пакета. Важното е, че се случи – да се срещаме, да се прегърнем, да си простим всичко, да си кажем колко много се обичаме, да се почувстваме като преродени и ако наистина го искаме, да се опитомим по нов начин – вече не с веригите на сдържания дълбоко в нас гняв, обида и разочарование, а с красотата, на онова, през което заедно сме преминали и вече можем да го свържем с „шума на вятъра в житата”.

Точно както лисицата обяснява на малкия принц, че не губи нищо от тяхната раздяла, независимо, че понякога ще плаче: „Печеля – цвета на житото”.

Това са даровете на моята 2015 година – златото на случаите, в които съм казала: „Опитоми ме”. 

Още от Михаела Петрова: 

Новогодишна фабрика за желания

Врагът в твоето легло и тактиката "тра-ла-ла"

Сексът като елитарно удоволствие