Гледали ли сте филма на Уди Алън "Whatever works" (преведен на български "Каквото дойде")? Е, той е много добър пример за онова, което ми се искаше да разкажа за  разликите между кармичните връзки и онези, при които нямаме взамен дълг един към друг, а вместо това -  свободата да бъдем истинските себе си в една връзка.

И понеже не мога да разчитам нито че всички са го гледали, нито че ще го изтълкуват от перспективата, която в случая ме обслужва, с няколко думи ще го преразкажа.

Възрастен интелектуалец-гений (алтер его на Уди Алън, разбира се) със силен саморазрушителен синдром решава да се самоубие, защото вече много му е писнало от глупостта на другите, чувства се самотен и неразбран. Спасява го младо наивно и невинно момиче, избягало от подредения, но скучен живот в родното си семейство в големия Ню Йорк. Женят се. Той се отнася с нея малко като в "Пигмалион" – невинното й и чисто блондинско съзнание, което приема живота с неподправена лекота започва да попива интелектуалните му концепции, а  тя е повече негова болногледачка, отколкото съпруга. Тя няма оплаквания. По неин начин си е щастлива. Докато на сцената се появява майка й – вярваща протестантка от еснафска среда, чийто съпруг току-що я е напуснал заради съседката. Тотално шокирана от брака на дъщеря си, тя решава да я разведе. Междувременно зет й я запознава със свой приятел художник, който не може да свали поглед от бюста и задника й. Тя става негова любовница, а впоследствие заживяват в тройка с още един бохем от артистичните среди.

Открива своя творчески талант, прави еротична изложба, сменя тотално външния си вид и рязко забравя всичките си протестантски принципи, морал и вяра. Никога повече не пече пай. И е все по-твърдо решена да събере дъщеря си с млад и красив актьор. Тогава на сцената се появява и разкаялият се баща. Отношенията със съседката са претърпели пълен сексуален провал и човекът идва да си вземе жената обратно. Късно. Когато разбира цялата истина, отива да се напие в бар, където се  запознава с друго прясно разбито сърце – на гей, изоставен от половинката си. Няколко питиета по-късно една стара истина изплува на повърхността – спомня си, че се е оженил само защото го е било страх от това, че усещал изгарящо сексуално желание към защитника в бейзболния отбор.

Изведнъж разбира причината за всичките си неприятности – никога не си е падал по жени. Геят с разбитото сърце на секундата поръчва две питиета. Младото момиче се поддава лесно на сводничеството на майка си и се залюбва с красивия млад актьор. Интелектуалецът-гений приема това философски – "знаех, че така ще стане", след което отново скача от прозореца. Вместо да се самоубие, пада върху жена, която си разхожда кучето. Счупва й ръката. Отива да й се извини в болницата. Тя иска той да я покани на среща. Накрая всички са щастливи и като едно голямо семейство в разширен формат посрещат заедно Нова година.

Разбира се, той отново установява, че те са все така глупави, защото не виждат "голямата картина" – нещо, което се опитваше да им обяснява през цялото време. Но нали вече си имаше равностойна любима, не го приемаше толкова навътре.
Е, в контекста на моята тема, ако приемем условно, че първия модел на връзките между тях е тип "кармичен" – браковете, които обслужват създаването на деца и печенето на пай или пък грижата за другия, то и в двата случая би могло да се каже, че истинският ни творчески потенциал няма място на сцената през този период.

Учиш си някакви уроци, реагираш на света от позицията на комплексите, егото, страховете и маниите си, без да виждаш "голямата картина" – че всичко това е един дребен детайл, на който за известно време позволяваш да изчерпи света ти. Явно така трябва. Но неизбежно идва момент, в който урокът е научен и така да се каже, "кармата" сама започва да се "развързва". И това е съпътствано с куп модели на поведение, убеждения и вярвания, които стават напълно излишни. В реалния живот обаче, често става така, че някакъв тип поведение, което ти е било опора по време на периода на кармичния дълг, е станало толкова устойчив навик, че не ти се удава току-така да го зарежеш.

И когато се появят новите хора в живота ти – онези, които са съвсем окей да бъдеш онова, което  си, става малко трудно да реагираш сякаш всичко е наред. Все очакваш някъде да има "засада" и хем можеш да кажеш "знаех си, че така ще стане", хем това никак не ти е приятно и дори ти се струва хипернеуместно.

В отношенията с онези, с които няма обремененост, най-ценното е свободата да изградиш връзката си точно както винаги си мечтал. И там няма грешки. Можеш да сменяш подхода си, поведението, целите си, ако прецениш, че нещо не ти е приятно. А човекът до теб не само че не си тръгва, възмутен от твоята непоследователност – изненада!, а дори приятно си отдъхва, че и той може да бъде точно онова, което си поиска и нищо лошо, драматично или страшно да не му се случи.

Тогава се ражда доверието, при което тези двамата вече наистина могат да сътворят заедно един цял нов свят. Защото енергията им вече не отива в "битки" и "предаване на уроци" в микросвета на двамата, а се насочва към това да създадат нещо заедно в голямата картина.

Сексът ли? Той си е на своето правилно място в пъзела. Просто вече не е доминиращият фокус, чрез който те да властват, да се манипулират  или да доминират един над  друг. А най-накрая е онова, което  Е – съзидателна, творческа енергия, която поддържа огъня на вдъхновението от самия живот на една постоянна температура на удовлетвореност от цялостното преживяване на партньорството.

Прекалено хубаво, за да бъде истина, нали? Така каза и една приятелка, която вече има точно такава връзка: "Толкова съм свикнала да има издънки, нещо да не е наред, че само се чудя "къде е уловката?". Тогава друга приятелка й каза вица за адвоката, на когото дяволът искал да купи душата и предлагал в замяна – пари, жени, коли, власт... А адвокатът слушал, слушал и накрая казал: "Така и не разбрах къде е уловката". Човекът си го имал всичко това барабар с душата си.

Това в най-общи щрихи е концепцията на "новото предоговаряне" – няма нужда повече от играта "танто за кукуриго"”. Може да си го направиш както ти харесва. Сега остава всеки да уточни със себе си какво наистина му харесва или просто да го приеме, ако вземе, че се спъне в него.

А на онези, които не могат да изоставят лесно навика да им е трудно, мога само да кажа, че не е чак толкова лесно да се разбере какво наистина им доставя радост. Прекалено просто е. Това е "уловката".