Михаела Петрова
Много добре знаех какви коментари ще се появят под статията за концепцията, че „интелигентната жена трябва да има много любовници“.
Появи се и най-предвидимият: „в нашия край тия ги наричаме .... (думичката с „к”)”. Не само във вашия край така ги наричат, само че тези, за които аз говоря, в тази махала не се срещат. Първичната похотливост води само до емоционално разрушение. И въобще не е в полезрението ми.
Нещо повече - вярвам, че един умерен патриархален морал е доста добър коректив на човешките страсти, които не могат да преминат бариерата на желанието за притежание, за власт, страха за оцеляването, за да могат да се свържат с разгръщането на сърцето и да възбудят търсещия ум.
Само за протокола, ще припомня, че без децата на цветята от 60-те и тяхната сексуална революция, в която девизът „Прави любов, а не война” е стопявал масови предразсъдъци по отношение на пол, религия, възраст, понятията „мъжко-женско”, светът ни нямаше да бъде същият. Направо нямаше да го има.
Сигурна съм, че и те са били възприемани като хора с болни мозъци, опиянени от секса и наркотиците.
Знам, че гледката на голите хора, които се въргалят в калта в своето неприличие на фестивала „Уудсток”, барабар с бебетата си, могат да предизвикат възмутено сърцебиене и днес. Факт е, че тези „луди години” са продължили наистина само няколко години. Но достатъчно, за да извадят на бял свят всичко онова, което сега преоткриваме като „нови енергии“, „нови деца“, „нови духовни ценности“.
Преди хипарския символ да се развее над планетата, то е било знание само за посветени и неколцина философи още от времето на Платон и Сократ. И сигурно щеше да си остане заключено в школите им, ако не бяха децата на цветята, не по-малко развратните битници на Керуак, скитанията на Хенри Милър, сарказмът и проникновенията на Буковски и няколко жени – писатели, философи, творци, които се осмелиха да покажат на дело „какви стойностни и смели идеи могат да се родят, ако жените се чувстват свободни да се наслаждават на живота”.
За някои от тях вече съм споменавала в "Секси ум - проклятие или благословия".
Една от тях е Жорж Санд, родена през 1804 г. под името Амандин. Никога нямаше да сте чували за нея, ако не бе приела мъжки псевдоним и обула панталон 150 години преди да се заговори за свободата на жената и правото ѝ да бъде творец. Седяла е по мъжки и е държала в ръката си вечно запалена цигара, чаша с алкохол. Скандализирала е френското общество със свободния си дух и правото си да напуска връзки, които преценява като изчерпани. Още на 21 години е достатъчно зряла, за да се раздели с първия си съпруг, от когото получава титлата „баронеса” с думите: „Само след една година бях взела всичко от този мъж. Той не ми беше интересен”.
След което се втурва в обятията на Проспер Мериме и предизвиква голям обществен скандал. Наричана е: „Жена-изчадие, жена-боклук”. Творческата ѝ душа обаче държи много повече на свободата, отколкото на статуквото. Алфред дьо Мюсе е следващата ѝ голяма любов.
След раздялата ѝ с него и преди последната ѝ голяма любов с Фредерик Шопен, тя се отдава изцяло на творческото си вдъхновение в компанията на любимите ѝ приятели – художникът Йожен Дьолакроа, писателят Тургенев, Виктор Юго, Дюма, Балзак, музикантите Ференц Лист, Николо Паганини, Джоакино Росини. Нямаше да сте чули и за „Мадам Бовари” на Гюстав Фобер, ако не беше дългогодишната му кореспонденция с тази „жена-боклук”.
Век по-късно, щафетата е поета от Симон дьо Бовоар. Тя среща Жан Пол Сартр, докато учи в Сорбоната и заживява с него на 21 години с уговорката: „Всеки може да върши каквото иска. Може да спи с когото пожелае”. Никой не знае колко любовници – мъже и жени, има Бовоар, а когато тя се опитва да направи равносметка, пише: „Броих, докато станах на 30 години. Тогава бяха 79. Мисля, че днес, когато съм на 77 години, са повече от 300. Ще се опитам до края на живота си да увелича тази бройка”.
Най-известната ѝ книга, „Вторият пол” по същество е трактат за равенството между половете, независимо, че я смятат за първата феминистка. За мен, тя по-скоро е предвестник на андрогинността.
Точно както и Вирджиния Улф, която споделя: „Искат да кажа какво е жената. Уверявам ви, че наистина нямам никаква представа. Не съм нито жена, нито мъж. Фатално е да си категорично или само мъж, или само жена. По-скоро трябва да си мъжка жена или женски мъж”. Очевидно по-ранима и без подкрепата на философ от ранга на Жан-Пол Сартр до себе си, като Симон дьо Бовоар, изборът на Вирджиния Улф е самоубиството.
Другата по мъжки дръзка и изключително нежна жена е писателката Анаис Нин. Тя е имала подкрепата на един от най-близките си приятели – Хенри Милър, с когото заедно са положили началото на еротичния разказ.
Симон Дьо Бовоар първа вижда в какво ще се превърнат жените на ХХ век. През 1949 г. заявява: „Светът никога повече няма да бъде населен от истински жени. Истинската жена е изкуствен продукт, който се фабрикува от цивилизацията така, както по-рано се фабрикуваха кастратите”. Не може да се отрече, фабриките за „истински жени” работят на пълна пара. И независимо каква модерна позитивна психология, прилагат маркетолозите им, категорично отказвам да вляза в тях. И не искам никой да ме нарича или да ме „прави” истинска жена.
Точно като Вирджиния Улф, Жорж Санд и Анаис Нин, Симон дьо Бовоар посочва пътя на андрогинността като единствено възможен. И е готова да увери всеки, че това не може да унищожи страстта: „Между мъжът и жената винаги ще има известна разлика, тъй като нейният еротизъм, а следователно и сексуалният й свят имат специфични особености. Абсурдно е да смятаме, че оргията, развратът, екстазът, страстта ще бъдат невъзможни, ако мъжът и жената станат наистина себеподобни”.
Дори няма да споменавам Ерика Джонг, защото малко се изтърка, но и тя пее в същия хор, заедно с още цял отбор поетеси, приели да внесат разбиране за взаимоотношенията, за което светът още дълго няма да бъде готов. Но вече има светлина в тунела и се вижда, че андрогинността няма да му се размине, ще, не ще.
Колкото до мен, имам мир със себе си и изживявам радост в пълнота единствено когато се чувствам „нито жена, нито мъж”. И въобще не страдам от липса на среда и партньорства, за които това е нормалното.
Което си прилича, се привлича. Закон на магнетизма.
Съзнавам, че няма как тези жени да се срещнат в „нашия/вашия край”, но за да има общуване с тях – на всички нива, първо умът им трябва да е възбуден. Това е положението.
Прочети още от Михаела Петрова:
