Михаела Петрова
Казваш ми, че си се държал като страшна свиня и много те е срам. Убеден си, че те мразя.
Нищо не помня.
Знам, че имаше някакви неща, с които не можехме да се примирим, но ето така, да си спомня нещо конкретно, за да го разкажа, не мога. Правя оглед на вътрешната емоционална памет. Нямам белег от рана, който да ми напомня, че си бил страшна свиня. Категорично.
Помня обаче чувството, което ме изпълваше, когато усещах, че ме обичаш. Оставило е неизличим спомен в клетъчната ми памет и тя не го е изтрила за два пъти по 7 години. Отдавна не го свързвам с теб. Свързвам го със самото изживяване на обичта. С вътрешния мир, който се чувства у дома си в мен, когато се чувствам обичана.
Казвам ти, че съм се държала като предател. Убедена съм, че ме мразиш, защото не те подкрепих с това да те последвам. Настоявах, че моите приоритети са също толкова ценни. Нищо не помниш. Знаел си, че твоят избор на мен не ми отива. Нито пък е моя работа. И през ум не ти е минало да ме мислиш за предател. Напротив, гордеел си се с мен.
Помниш обаче как съм защитавала избора ти пред всички, които те разубеждаваха да последваш онова, заради което те наричаха „луд човек”. „Пенелопа* да не би да е тръгнала с Одисей?” – казваш ми. Не помня да съм те защитавала. Помня само чувството – как идеите ти ме възбуждаха толкова, че виждах в теб античен герой. И бях сигурна, че ти можеш. Всичко, което си решил. Помня и как това ме вдъхновяваше и аз да мога. Това, което съм решила. За себе си.
Прегръщаме се и мълчим. Нужно ни е да останем в тази прегръдка, докато научим, че сме се самонаказали заради собствените си убеждения. Връзката между сърцата ни прави дар – самоопрощение. Пускаме се. Лека съм. Като новородена. И знам с всяка своя обновена клетка, че е нелепо да си мисля, че да последваш някого в неговия път е начинът да го обичаш. Толкова абсурдно започва да ми изглежда, че чак ми е смешно. Не мога да си спомня, че някога съм си го мислела. Не мога да повярвам, че години наред и броени секунди „до преди малко”, съм смятала себе си за предател по тази причина. Не е възможно.
Все си имал чувството, че правим по-малко любов, отколкото ми е необходимо. Смяташ, че си ме разочаровал. Тук не мога да си изкривя душата. Можеше да е много повече, ако не ти беше толкова сладка приказката с приятелите и толкова голяма глътката. Но така или иначе отдавна избрах да не споделям с теб и алкохола - дори и това съм забравила. Помня само наследството, което ми остави, а то е чудесно. Заради теб започнах да боготворя тялото, с което правиш любов. И да се грижа за него, като му отдавам почит с масажи, благовонни масла и други женски тарикатлъци.
„Кожата ти още е като коприна”, казваш. Усмихвам се. Не ти го казвам, но го мисля: ако не ми го беше повтарял всеки ден, сякаш това е някакво чудо на чудесата, с което няма свикване и насищане, може би нямаше да ми вмениш тази почит, любов и грижа за тялото, която продължава да е по-добрата ежедневна медитация за мен.
Защо се срещаме, защо се разделяме, защо оставаме заедно с някого..., това е много индивидуално. Всеки от нас има история „като за филм”. По-важно е какво сме утвърдили след това като усещане за самите себе си. То се превръща в основа на сценария на следващия филм. На следващата връзка, за която казваме убедено: „този път е различно” и много често не е.
Би могло да е различно. И много красиво, ако забравим до степен сякаш никога не е било, онова, което ни е угнетявало. И съзнателно започнем да утвърждаваме в себе си всичко, което ни е карало да се чувстваме обичани. Или както беше казал синът ми, когато беше малък: „Мамо, нали да си обиден, означава да си сърдит на някого, докато забравиш?”. Точно така.
Как се забравят болките от собствените самонаранявания? Ще се повторя, но това е само защото навиците да сме щастливи се създават по-трудно. Като си спомняме по-често моментите, в които сме чувствали обич. А след това позволим на емоцията да ни изпълни и усмихне. И в този момент, така изпълнени с любов, от сърце да благодарим. „Благодаря, нека се изпълня с повече от това”.
Клише е, разбира се. Но работи. Само най-простичките неща действат безотказно. Това е една от тайните, които най-умело сме скрили от себе си.
*Пенелопа – съпругата на Одисей, царят на Итака, когото тя чака, независимо от многобройните кандидати за ръката ѝ.
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
Съкровища в емоционалния багаж
Толкова лесно, колкото усмивка
На море по женски? Не, благодаря
Какво толкова харесваш в мен? Миризмата!
