Нямаме по-надежден партньор от нашата собствена душа

Има си модерни думи за това – синхроничност, манифестиране, щастлива случайност, изненадано ахване или нафукано изказване: „стана както си го мислех”. Преди двайсетина години не ги знаех тези думи. Когато ми се случваше, го наричах „щрак”. По аналогия на щракането на пръсти.

Помисляш си нещо със спонтанно бликнало желание, щрак с пръсти и готово – появява се. Случваше ми се предимно на морето, когато бях в настроение за купон и флирт, за интересни срещи и посрещане на изгреви навътре в морето от палуби на яхти. Още тогава си мислех, че точно това трябва да правя и в София – да „овладея щраковете”. И мога да постигна всичко.

Още от Авторите

В повечето случаи „щраковете“ преставаха да работят в града. Все едно със завръщането в обхвата на ежедневните отговорности някой дърпа шалтера на умението да манифестирам и вместо това ми връчва мотика, с която да започне копането на нивата, наречена „нещата в живота не се случват с едно щракане на пръсти. За тях трябва да се потрудиш“.

Понякога се завръщах от морето с нова връзка. Друг път само с потенциали за нова връзка. Но обикновено се получаваше ефекта на Чехов: „няма нищо по-хубаво от приятелите от село, но през лятото и на село. И нищо по-лошо от тях през зимата в града“. Това е нормално.

Извън обичайната си среда не носиш багажа на фамилната, интимната, професионална идентификация. Лесно е да си волен. Да обръщаш внимание на приятни неща, да лекуваш махмурлука и емоциите си в големия син аналгин или търкаляйки се сред живите ливади по планински поляни.

Да почувстваш връзката си със земята, да се отдадеш на флирт с тревата, цветята, водата, да гледаш гущерчетата как се припичат на слънце или бързо се шмугват по дупките, ако усетят заплаха. Да яхнеш сърф дъската и дори да не си някакъв умел сърфист, да се наслаждаваш как те носи потока на живота, приел формата на вълна.

Да усвояваш умения да контролираш посоката, в която се движиш. Да ловиш риба, да се гмуркаш, да играеш тенис на маса, плажен волейбой, федербал, да си изпуснеш надуваемата топка в морето и най-важното житейско решение, което трябва да вземеш да бъде „да хукнеш ли да я гониш или да я оставиш да поеме по пътя си навътре в морето“.

Въобще, отдаваш се на неща, които в никой офис не ти трябват и няма да ти повишат заплатата, но ти носят наслада, приятно събуждане на сетивата за красивото, на всяко мускулче у теб, сладка умора и още по-симпатична усмивка. Онази, която се появява естествено на лицето, когато човек се чувства добре. Тогава манифестирането се случва. Просто така.

От нищото се появяват приятели и симпатични хора, с които съвсем естествено синхронизирате идеите си за добро прекарване. Разбира се, това се случваше на места, които не са прекалено отровени от цивилизация и хотелски комплекси с включена закуска и вечеря.

Не става дума и за почивките от типа „семейството с децата“. А за онези, при които режимът беше така свободен, че на третия ден от прекарването си да започнеш да се чудиш защо плащаш квартира след като не се прибираш много в нея. Такива бяха добрите стари необвързани созополски години.

Тогава „щраковете ми“ работеха безотказно. Дори и много пари не трябваха. Винаги се намираше някой, който е набрал миди, направил е салата, може да те закара до Градина, ранния Лозенец, Варвара. Винаги можеше да се наметнеш с хавлия, ако през нощта на плажа ти стане студено. Да преспиш при приятели за една-две вечери също се случваше лесно като в детска игра.

Вярно е, че отдавна пораснахме. А и местата, които ни помагаха да обичаме самата природа на живота, радвайки се един на друг по време на тези кратки летни бягства, отдавна не са това, което бяха.

Но сега не ми се занимава с носталгия. Важното не е, че тези времена и места вече няма да бъдат онова, което бяха. Интересното е на какво ни е научила тази свобода. И можем ли да го прилагаме в живота си извън тези мигове на блажено лятно безделие.

Говорим си за...

Всеки път си обещавах, че този път ще запазя уменията си и в градски условия, обаче – не. Къде бъркам? Не можех да си намеря мира от тези въпроси. От време на време успявах, но го тълкувах погрешно – като „посоката, в която трябва да вървя“, а не като „емоцията, която трябва да поддържам“.

Такова шеметно, радостно, безотказно манифестиране и синхронизация се случваха с лекота, когато се залетя към някоя любов, когато ми дойде вдъхновяваща идея и изведнъж цялата Вселена започне да ми съдейства или когато започна работа, която ми харесва.

И аз, както повечето хора си казвах: „Аха, това е знак, че това е човекът, отреден за мен; идеята, която да последвам; работата, която ще върша с удоволствие“. И месеци или години след това неотменно започвах да си задавам всички смутени въпроси: „Защо се разминах с този човек при толкова ясни знаци, че Той е? Защо нямам търпение да доведа вдъхновяващите си идеи докрай? Защо не ми носи никакво удоволствие работата?

И най-коварният въпрос – защо не мога да нося отговорност за изборите си, а се нацупвам като дете с едно: „не ми е интересно вече“? Онзи ден приятелка ме попита: „Ти няма ли да пораснеш вече?“. Там е работата, че съм достатъчно пораснала и много отговорно съм наблюдавала кога ми се получават щраковете и кога - не, за да знам къде бъркаме всички. Постоянно.

За което нямаме пряка вина. А само прекалено упорити, създавани хилядолетия навици, че успехите в живота идват, когато си упорит, преодоляваш пречки, надрастваш съпротивите си, трудиш се неуморно. Да, факт е, че успехите неизбежно идват в такива случаи, но причината е, че си държал един категоричен фокус постоянно. Без значение за какво става дума - ти си му се отдал.

Всичко останало е подробност от пейзажа. Ако нещо ни хареса от този пейзаж, плащаме си го, ползваме го и забравяме. Защото емоцията ни е другаде. И често се случва, постигайки нещо с упорство да си кажем: Е, това ли беше? Да установим, че не ни носи радост. И този данък съм плащала. С неприятното усещане за изгубено време.

Време, в което не съм имала време да бъда волна в своята безотговорност да правя „щрак – готово“, колко чудесно, благодаря, достатъчно. И да ми е усмихнато от това колко готино се получава да си материализираш някакви неща, които радват и хората около теб. След което да ги пускаш като китайски фенери в небето. Без нуждата да ти принадлежат.

Такова поведение е неприемливо. Хората, които се опитват така да живеят откровено пропадат. Губят работа, приятели, семейство, любими хора. Не се справят. Познавам няколко. И съм им много благодарна, че ми държат коректив, за да науча защо се провалят. И защо ни се получава толкова добре, когато сме за седмица на почивка. Но не и като житейска стратегия.

Когато е само за малко, сме спокойни, че някъде там имаме стабилна основа – дом, семейство, работа. Колкото и пари да изхарчим, в колкото и авантюри да се забъркаме, колкото и фриволно да се държим, имаме „нещо зад гърба си“.

Ако подобно поведение без стабилна основа стане начин на живот, то много ясно, че ще пропаднем. Винаги точно това се случва. Няма изключения. И ние мразим, че така се случва. Гадно ни е, не ни харесва. Обществото и другите стават мерзавците, заради които не можем през цялото време да да ни е хубаво на всички.

Още от Авторите

И колкото по-гадно ни е, толкова повече пропадаме, толкова повече не искаме и не можем да се справяме с рутината на живота и неговите задължителни клаузи – покрив, храна, дрехи, ток, парно, автомобил... „За това ли живеем?“. Емоциите ни стават отричащи. Всъщност, никой не е дръпнал шалтера на „щраковете“, както си мислех някога. Сами сме си го превключили в онази посока, към която сме насочили нашите повтарящи се чувства на обърканост, неприемане, досада, отчаяние.

Добре, има ли изход от този омагьосан кръг? Не може да няма. И той разбира се е на входа, където винаги неизменно стои единственият ни „гръб“. Пълното и всеобхватно доверие, че единственият ни верен и неразделен партньор е собствената ни душа.

Емоциите, които изпитваме като човешки същества само й показват накъде правим свободен избор да насочим сърф дъската си в житейското море. Те са навигационния лост. Работата на емоциите ни най-малко не е пътен знак, с който Съдбата посочва с пръст любовта на живота ни. Или идеята, която ще осмисли съществуването ни; а още по-малко работата, за която ще продаваме времето си с относително удоволствие.

Те са лост за навигация. Тяхната работа е да ни припомнят „как се манифестира“. Ето така – каквато характеристика носят, с нея намагнетизират собственото ни енергийно поле и то привлича хора, събития, идеи, които са в резонанс.

Овладеем ли доверието, че в това упражнение нямаме по-надежден партньор от нашата собствена душа, животът постепенно започва да разкрива истинското си великолепно предназначение, в което чудесата стават ежедневие.

Едва тогава, малко по малко, човек започва да разбира, че всички ние, независимо какво сме способни да си причиняваме един на друг, сме красиви хора с красиви души и каквото и да изберем да направим или да не направим заедно, причината за този избор ще е красива.

Още от Михаела Петрова: