Михаела Петрова
Точно толкова просто е. Идва някакъв момент, в който осъзнаваш: „Не те обичам вече“.
Причините нямат значение.
Анализите, осмислянето, разнообразните чувства на отговорност и лоялност към онова, което сте създали заедно или само сте мечтали да направите съвместно, само усложняват нещата. Сърцето човешко е просто устроено. Както беше казала някога Франсоаз Саган: „Човек обича, а после не обича“. И нищо не може да се направи.
Големи глупости говорят хората в такива случаи, включително знаменитите фрази: „Вината не е в теб, аз съм причината“, „Нека да си останем приятели“, „Ти си изключително ценен човек и винаги ще те уважавам“, но истината е, че когато вече не обичаш, единственото, което искаш е „да си духнеш под опашката“.
Веднага. Всички знаем, че това са гадни фрази. Дори в случаите, когато са напълно искрени. Независимо, че съвсем откровено, обаче напълно хладнокръвно, можеш да изброиш всички достойнства на другия човек. Не понасям да ги чувам, както не мога да се пречупя и да ги изговарям. Но разбира се, и на мен ми е трудно да си призная истината: „Не те обичам“. Защото знам от първа ръка колко наранява.
Обаче имам и късмета да знам, че макар да е болезнено, може да бъде безкрайно освобождаващо да го чуеш. И секунди след това да осъзнаеш, че света не свършва от това. На мен ми се случи още с най-първата, пубертетска любов. Момчето, с чието име изписвах страниците на училищните си тетрадки, просто сви рамене и каза смутено: „Съжалявам, но не те обичам“. А аз му отговорих: „Ами, добре“. И дори не се разплаках, когато си обърнахме гръб и всеки продължи в различна посока. Продължих по улицата. Не можех да разбера защо не ми е толкова гадно колкото очаквах.
Бях прекалено млада, още дете, за да си дам сметка, че истината освобождава. Че боли много повече, когато го таиш в себе си и не намираш сили да погледнеш в очите своята любов и да му го кажеш. При мен ефекта беше, че едва след като си признах, забелязах други симпатични момчета. Които ме ухажваха и разсмиваха, с които флиртувах с удоволствие и отдадоха почит на онова, от което има нужда всяка тийнейджърка – да бъде харесвана.
Съвсем не забравих момчето, което обичах, но когато тайната ми излезе наяве, престанах да виждам само него. Това, че продължаваше да ми харесва, престана да бъде фактор за оформящото се мое женско его. Светът беше пълен с млади и красиви момчета. Дори по едно време, записах в дневника си, че съм много благодарна, че с него нищо не се случи, защото „щяхме да свикнем един с друг, да открия разни неща, които не харесвам и по някое време да се разочаровам. А така, като си го обичам, винаги ще си остане някакъв много готин пич“. Факт, до ден днешен, той си е много готин мъж, от когото не ми е хрумнало да се разочаровам. Не станахме приятели в живота си след това.
Следващата ученическа връзка беше споделена, но при нея се получи другия ефект: „обичах, а после не обичах“. Дори не знам от какво ми мина. Той беше чудесен и продължава да е чудесен човек. Тогава за първи път се сблъсках с мъката на това да останеш лоялен, независимо, че „любовта си е отишла“. Много ми беше трудно. Направо се съсипвах вътрешно. Не исках да го наранявам, нямаше и за какво да му се разсърдя – това беше момчето с перфектните жестове. Опитвах се да го хвана в издънка, за която да се нацупя или нещо такова, но не – той не се дънеше. А това ме разкъсваше вътрешно. За него съм плакала повече отколкото, когато мен не ме обичаха. Обаче чувството не се връщаше и това си е. Накрая му казах. Истината.
С правилните думи: „Съжалявам, не те обичам вече“. Каза, че го е усетил от известно време. Не му се искало да е истина, но все пак е донякъде подготвен. Честна дума, бях по-опустошена, когато аз го произнесох, отколкото когато го чух. Но това е положението. Така научих, че колкото и да се притесняваш как ще се отрази твоята истина на другия човек, по-добре е да я знае. Освен това, мъжете са практични същества. Когато си дадат ясна сметка, че повече не могат да разчитат на теб и твоята любов и подкрепа, намират друга жена. Честно е да го освободиш, вместо да се измъчвате взаимно. Никога не съжалих за решението си, независимо колко прекрасен и стойностен човек продължава да е той. Не станахме приятели в живота си след това.
Приятелство, и то от първо качество имам само с мъже, с които първоначалното привличане е било по-скоро сексуално. От типа „да ни мине мерака“. Мерака минава, както всички знаем, а над приятелството вече не виси заплахата, че може да го развалим заради това, че единия не би пуснал на другия. Но при всяко положение, тук не става въпрос за онази любов, при която цялото ти същество е трептяло с едно всепроникващо във всяка твоя клетка „Обичам те“.
Не се налага и никой никому да казва или чува: „Не те обичам вече“.
В сериозните връзки и браковете си, подобно чувство се явява, а волната тийнейджърска честност е силно усложнена. Вече не сме абитуриенти, които няма да имат повече причини да се виждат. Колкото по-големи и отговорни хора ставаме, толкова повече сме склонни, да си даваме втори, трети, четвърти, n-ти шанс... Особено когато сме създали много общи неща, не само деца. Приятелски компании, общи навици, имоти, бизнес, проекти, които развиваме заедно.
Дори и понякога да ни се иска, физически не е възможно единия да каже на другия: „Съжалявам, не те обичам вече“ и просто да тръгнете в различни посоки по улицата. Най-вероятно няма да има къде да отидете, освен обратно в общия ви дом. Най-много да разделим пространствата, в които спим. Да водим от време на време разговори като големи хора, през останалото време да мълчим, да не искаме да се прибираме, защото общуването вече е наситено с любезно лицемерие. С илюзии, че „нещата някак ще се оправят“. Засипваме се с повече работни ангажименти, които ни уморяват достатъчно, за да нямаме сила за откровен диалог от страх да не се превърне в пряка конфронтация с взаимни нападки.
Въобще, колкото по-големи и отговорни хора сме, толкова по-глупави и нечестни ставаме спрямо единственото желание и предназначение на душата: да обича. И ако не го чувства – да зачете този факт и да намери друг фокус на своята потребност да изпитва любов. Всяко друго отношение към връзките, за душата ни е мъченическа клада, от която ни най-малко не получава награда. Напротив – гори в ада. Докато всички други социално приети норми я натискат по-навътре и замерват с камъните: не си отговорна, ти си предател, нямаш лоялност, имаш кораво сърце, вече не си млада, къде ще търсиш друг, ще останеш сама, без дом и без средства /често и това е така/...
А истината е, че всичко това е порочна лоялност, която бавно ни убива. Буквално изпива силата ни за живот. Това, което ни кара да се усещаме живи, вдъхновени, окрилени има само един източник – сърцето. Не грее ли слънцето там, каквото ще да правим от възпитание или вменена обществена норма, ще се превърнем в зомби. Рационално, може би дори красиво, твърде вероятно здравословно хранещо се и успешно в работата си, дори грамотно „по духовните въпроси“, но все пак, зомби.
Нали си знаете, че никого не осъждам и нападам. Нямаше да го кажа, ако не съм била зомби. Съвсем наскоро даже бях. И не се усетих веднага. Чувствах се значима, че постъпвам с някаква аристократична благородност. Намерих и духовно обяснение – умът ми е достатъчно добре трениран, за да бъде майстор и в това. Обаче пламъците, в които гореше душата ми, ме достигнаха. Признах си: „Не те обичам вече. Съжалявам“.
Олекна ми. Жизнената сила напъпи като нежно-розов изгрев в сърцето ми, усмихна цялото ми същество и ме изпълни със енергия. Дори умът ми отдаде чест и спря мисловните си процеси с респект. Удоволствието, че отново съм готова да обичам е несравнимо с нищо друго.
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
Семейство, в което всичко е наред
Любов моя, моля те, не прави всичко за мен
Деца на времето си – новите семейства, индивиди и оргазми дори
Кога ще дойдат добри времена и за нас
