В дните преди Нова година е неизбежно да не хвърлим поглед назад и да не произнесем репликата: "тази година ми беше...." еди-каква си. Какво обаче я прави добра или лоша?

Изживяването на любовта, или някое и друго изживяване на целостта? Защо сме толкова привързани към идеята, че в интимните връзки си търсим половинките, независимо от напъните както на класическата, така и на по-езотерично ориентитираната психология да ни отваря "очите", че по-ценно е първо да постигнеш собствената си цялост, а след това да създаваш партньорства?

И защо е трудно да си представим такъв утопичен модел, при който не би имало нужда тези най-важни за нас отношения да са така небалансирани и постоянно нуждаещи се от отглеждане, стратегии, изкуствено дишане и някакви нива на драматичност, не само по време на срещите и разлъките, но и в процеса на изграждането им?

Спомням си, преди няколко години се бях разочаровала от журналистиката и за да не намразя това, което най-много обичам, отидох да поработя в сфера, която е много далеч от мен. Дори известно време се радвах, че е прекрасно, когато затворя вратата на офиса в 6 вечерта, да затворя и всичко, с което съм се занимавала през деня.

То преставаше да съществува. В миг. Такова нещо при писането и журналистиката няма. С тях си живееш денонощно. Не са ти интересни дори хората, които не са потопени в същия информационен поток като теб и които така и не разбират защо продължаваш да мислиш и говориш за работа в 12 вечерта, вместо да си пиеш питието и да се забавлявате...

Признавам, това помогна и да се влюбя в човек, който не е с артистична професия. Бях отпуснала хватката на "средата", която създаваше илюзия за зона на комфорт.

Но от друга страна, точно тази любов ме върна с бърз обратен завой към писането и това, от което изпитвам удоволствие като работа нищо че приходната част никога не е много ясна. В първата ни следваканционна сутрин, когато казах, че трябва да стана рано, за да ходя на работа, той се учуди: "каква работа, нали си артист човек?". Да, бе, как можах да забравя?

Сутринта станах тихо, обадих се на някаква секретарка, на която казах, че съм много болна и се върнах в леглото. Месец по-късно напуснах работата, която не чувствах като своя и продължих да си изкарвам хляба както си знам и както се чувствам добре – макар и на свободна практика.

Вече няма медии, които търпят на щат журналисти, които им работят според собствения си денонощен режим, а са въвели някакво стандартно работно време, като за чиновници. Но както и да е.

Разказвам тази история, единствено защото около Нова година, когато си мислех какво е най-хубавото нещо, което ми се е случило, емоционалната ми памет поднесе образ и усещане за тази сутрин. Не заради мъжа и отношенията ни, които вече бяха преминали през своите кулминации и метаморфози, а заради избора, който направих тогава. Лично за себе си.

Тогава се запитах какъв беше дарът, който ми поднесе любовта? Не бяха взаимоотношенията. Беше нещо много по-ценно. Любовта само направи нужния мост, за да се свържа отново с някаква временно игнорирана част от целостта ми. Подобен разширен сценарий се случи и следващата година.

Докато онази връзка извървяваше своя път към превръщането ѝ в красиво и дълбоко приятелство, което безапелационно руши всички стандарти за понятието "връзка" и превръща двама души в същества, които винаги ще се обичат, независимо от превратностите в собствените им съдби, вече бях готова и за отношения с друг "артист човек" – отново за да си стъпя по-уверено на собствения път.

За да се вдъхновя от творческото естетизиране и осмисляне на самия живот. Едва тогава намерих сили и вътрешна мотивация да превърна четирите дебели папки с текстове и бележки в книгата "Агент на нищото".

Последваха години, в които приемането и свикването с тази частичка цялост започваше да става все по-самонедостатъчно. А интимните взаимоотношения макар и съвсем приятни и прилични, не ми създаваха нито причини за вдъхновение, нито правеха някакъв мост към целостта. От чисто емоционалните моменти се оттегчавам твърде бързо. Всичко познато, което до този момент обичах и ме караше да се усмихвам хитро или пък блажено, вече ми навяваше скука.

Нормално беше да се вслушам в копнежа си за цялост и да потърся пътека през по-трансцеденталните практики – различни медитации, курсове по акашови записи, установяване на връзка с Висшия Аз, активиране на светлинно тяло... такива неща. Научих се да канализирам, да "лекувам" (макар да предпочитам думата "балансиране на четирите тела – физическо, емоционално, ментално и духовно" – принципът е, че когато ти ги балансираш, който влезе в твоето "поле", ти автоматично го балансираш и него – основата на ентропията винаги е от любов към собствения ни баланс).

Признавам, имах толкова красиви изживявания на онова, което се нарича цялост, че класическото интимно общуване, което преди запълваше някакви шупли в изначално накърнената цялост на душата, от обикновена скука започна да се превръща в пълна досада. Никак не е чудно, че хората, които започват да се занимават с такива неща, стават дистанцирани към взаимоотношенията, на които досега са държали. Дори и за секса не им пука. Той е толкова "второчакрен"...

Въобще не преминава в горните октави, където сърцето се разтваря както трябва. Освен това ги кара да изпитват емоции като ревност, гняв, страх, несигурност, докато се учат да създават у себе си навик да изпитват безусловна любов. Настава голяма бъркотия. Повечето от тях са наясно, че идеята не е да се отдалечиш от живота и хората, за да можеш да ги обичаш. А да бъдеш сред тях и въпреки това да успяваш да бъдеш вдъхновен от живота. Не е толкова лесно.

Пък и този навик не се създава само с няколко демо версии. Дълго се чудех къде е разумният компромис, при положение, че не е окей, ако си се хванал на това хоро да правиш компромис.

Тогава се случи и един семинар, наречен Stargate. Това е една сложна геометрична конструкция, която задейства многоизмерен портал. Внася много по-високочестотна енергия, отколкото тази, на която човешкото тяло е способно да бъде проводник. И разгеле, без да се налага да дишаш по специални начини и да се мъчиш с упражнения, можеш да се свържеш с целостта на душата си. И не само, но в случая това е важно. Защото ние не сме никакви половинки, а по-скоро 12-тинки. Във физическото тяло, което приемаме за "себе си" има само 1/12-та от истинското "нас".

Още по-забавното е, че останалите 11 части може въобще да не са в материална форма. Може да са пръснати по други планети и измерения. И това, което се случи на този семинар е, че изживях това събиране с другите си части. Може би и с онази, която наричат "пламък-близнак". Не знам. Знам само, че няма такава любов.

Всяка клетка на съществото ти разбира, че каквото и да си правил, досега не си бил цял, а вече си. И най-важното – това не те превръща в някакъв "духовно извисен социопат" (не го казвам срещу никого, знам го от първа ръка), а напротив, вече си окей да бъдеш тук и сега. И да правиш каквото си искаш.

И много да обичаш, защото това е същността ти, която не може да бъде нарена, когато е в целостта си. А пък сексът колко по-различен и хубав става, няма да ви казвам. То не е за разправяне. А за изживяване.

И в малък аванс - Честита Нова Година и нека любовта да ни води към все по-пълно изживяване на целостта.