С моята половинка се катерим по дърветата, на които си правим къщи и намисляме следващата пакост, заради която се смеем в шепа хитро.

Гледаме заедно "Зоро" и си знаем, че винаги така ще се спасяваме, предрешени под различна маска от всяка съществуваща опасност или просто, за да сме в добра компания.

Осъзнали, че да не си в добра компания, означава да се съобразяваме с правила, които не измисляме ние.

А има ли по-голяма опасност за вдъхновението от живота?

Моята половинка е най-големият нещастник, с когото съм си имала работа. Чаровен, непредвидим, избухващ в невероятна любов, ледено студен, винаги разсмиващ ме, неустоим, щедър, постоянно губещ, постоянно имащ – вдъхновение, идея, порив и сила. Приятели, които му се връзват на акъла, каквото и да е намислил.

Изпълнен с много чистота и любов, но постоянно предизвикващ те да го наричаш "нещастник", докато не схванеш, че  единственият начин да обичаш някого, е да обичаш Бога в него.

Всичко друго е непосилно трудно за обичане и е толкова променливо, че няма смисъл да се пънеш.

Заради моята половинка, в ролята ѝ на "нещастник", периодично съм влизала във  фаза: "Сега ще ставам жена". Жените влизат във фаза: "Сега ще ставам жена", когато още имат рани. И ги помнят. Когато имат връзка или просто са си окей без връзка, не си мислят такива неща. Тогава просто са жените, които са. Но усетят ли се леко наранени се юрват да стават жени.

Моята половинка е този, с когото не се запознах, а прималях, подкосиха ми се краката, разтекох се, размаза ми се погледа, в момента, в който си подадох ръката, за да си кажа името. Сякаш всичко се случва насред огромни сапунени мехури във всички цветове на дъгата. Произнасяш формално някави думи, а амурчетата бълват разноцветни мехурчета, които те гъделичкат, смееш се на глупости, но най-вече знаеш, че душата ти е излекувана. От всичко. И не се питаш дали си жена. Все тая ти е какво си.

Моята половинка е дозата митологично въображение, без която не бих могла да съществувам. И каквато и да е ситуацията, при която те заварва поредната ви среща, колкото и да е комплицирано и противоречащо на разума и битието ви да се въвличате в игра, знаеш, че е престъпление срещу човечеството да не го направиш. Напълно и докрай.

Когато правим любов, с моята половинка пътуваме през Млечния път, мъглявината Конска глава, съзвездията Орион, Андромеда, Касиопея, Цефей и Пегас и досущ като митологични герои, вплитаме дланите си в плътността на възможното. Градим спонтанно и сякаш на игра един свят на относителното, където нищо земно не е истинско. И в тези мигове знаеш, че дори и да грешиш, ще ти бъде простено, защото си навлязъл в онази територия на съществуването, в която напълно забравяш, че си уязвим и от плът. А това си е белег на въздигане над тленното и сливане с вечното отвсякъде.

Моята половинка внася у мен дълбоко спокойствие. Завръщане в нещо познато и толкова мое си, че в този момент няма какво повече да желаеш.

С моята половинка сме едновременно напълно отдадени и свободни. Свободни да играем. По правилата, които сами си измисляме и сме смеем в шепа хитро.