Нещо се случи. Има роман с такова заглавие. На Джоузеф Хелър. Онзи същият, който е написал и култовият роман "Параграф 22'. В "Нещо се случи" става въпрос за дехуманизацията, която се случи на човечеството в преследване на успеха.

Дълги години все намирах вътрешно противоречие между собственото си желание за успех – от този в най-класическия вид: добра кариера, успешна връзка, два пъти седмично фитнес, йога или някакъв друг модерен спорт, присъствие на всички места, където е актуално и важно човек да разпише "присъствие", заслужена почивка на някое маниашко място... и усещането, че погубвам нещо в себе си, когато се появяваха възможностите за това.

Спокойно мога да кажа, че не се справих по нито един параграф. Аха, да се доближа до някоя от тези заветни цели и край. Сякаш съм закачена на някакъв ластик, който се е опънал до своя краен предел, с едно бързо шляяяк, се връщах на изходна база. И още по-необичайното е, че всеки път, когато това се случеше, се чувствах като човек, който допреди малко е бил хванат за гушата, а сега някой му е отпуснал примката и диша дълбоко. Чувството никога не е било "не успях", винаги беше "слава богу, размина ми се". Едно дълбоко облекчение.

Не знаех защо така се получава. По едно време се оставих разни книги и широк диапазон терапевти и разбирачи от човешка психика да ме убедят, че имам някакви не-знам-си-какви грешни убеждения за успеха, връзките, просперитета и светската значимост като цяло. Няма да ви занимавам с всички експерименти, които съм правила със себе си и с археологическите разкопки на собствената ми душевност.

Но в едно съм сигурна – каквото и да правех, онова усещане за център, което винаги е успявало да ме стабилизира на мястото, на което чувствам дълбоко облекчение, че и този път съм оцеляла, не се повлия от никакви терапии. Което иде да ми потвърди, че то не е сгрешено.

Това е естественото място, на което аз съм това, което съм. Това е естественото състояние, при което от мен бликва любов без необходимостта да си задавам въпроси – приемам ли, не приемам ли, какво да направя или да не направя.

Единственият ми проблем с това приятно състояние е, че то е някак пасивно. Не ти се налага да правиш нищо специално, за да печелиш доверие, приятелства, нямаш вътрешна потребност да се конкурираш и изтъкваш. Наричам го "проблем",  защото непрекъснато се намира някой, който да ми се поскара, че не съм "активна".

Така си я карам и в отношенията с мъжете. Не се научих аз да се обаждам за каквото и да е. Докато отношенията не са стигнали до естествения момент, в който живея заедно с него и трябва да се уговорим кой ще купи хляба, е абсурд да звънна и да питам някакви неща от сорта: "Как си?" и "Ще се видим ли довечера?". Няма и да ми хрумне да отвия бушоните и да го викна да ги смени, защото са изгорели. И това не е, защото нещо се надувам и искам да ме преследват, а защото не съм в състояние да го направя. Не е в природата ми. Точка.

Пък и да си кажа честно, отдъхвам си, когато не се налага да се виждаме всяка вечер. Най-често ми доставя удоволствие самият факт, че обичам. Мога да се наслаждавам и сама на това блажено чувство. Не ми е нужно винаги присъствието.

Разбира се, чудесно е да се сгушиш в присъствието на някой, докато гледате филм и от време на време му изпускате нишката, за да се насладите на общуването помежду си. Чудесно е да споделите интересните неща от деня си и да поговорите на чаша вино, да поклюкарствате за тоя-оня, може би... да се посмеете, да си измислите къде ви се ходи за уикенда, но това, което се опитвам да кажа, е че вярвам предостатъчно в чистотата на приятната емоция, за да мога да я изпитвам и когато съм сама. И по никакъв начин да не ми хрумва, че с нещо трябва да я заслужавам.

С всички мъже, които много съм обичала, съм се чувствала така. Сега, докато писах, направо се сляха образите им в един. В една любов, която е моята любов.

Преди няколко дни моята приятелка Теодора Антониадес написа във "Фейсбук" нещо много красиво: "Ако можех да избирам чувствата си към околните, бих избрала да съм влюбена в тях – от цялото си сърце. Докато тази страст отмира, бих избрала изпод нея да се ражда чувството. Бих избрала аз и човекът срещу мен да не се плашим от изчезването на страстта и да съумеем да се справим с промяната, която ще настъпи, когато силата на чувството се превърне в дълбочина. Бих избрала това чувство да бъде любов, не просто желание. И най-накрай бих избрала възможността понякога да се влюбвам отново в човека, когото обичам..."

Наблюдавам и при другите си приятелки желание да оставят на страна онази популярна "война между половете", която доскоро се свързваше с взаимоотношенията ни с мъжете. Прави ми впечатление, че от много време насам, почти не се е случвало да се съветваме Edna друга някакви неща за мъжете в живота ни, както правехме години наред. Напоследък споделяме повече какви са собствените ни чувства и усещания и какво ни носи благина в душата.

Затова си мисля, че Нещо се случи. От моята камбанария виждам все по-всеобхватна умиротвореност. Сякаш сме в ремисия. Това е клинично състояние при тежки заболявания, при което човек е свободен от симптомите на болестта или те са овладени и проявите им са много редки. Дано да съм права и симпомите на онази вечна "война" да изчезнат напълно. В нея и без друго няма печеливши двойки.