Михаела Петрова
Толкова сме свикнали да бъдем разделени, че когато сме заедно, приемаме това като временна почивка от начина на живот, към който сме привързани.
Толкова сме свикнали да имаме важни задачи за вършене, че когато си говорим, правим списъци с общите важни задачи за вършене. И това се превръща в нашия ритуал по интимност, узаконява ни като двойка. Все едно имаме нужда от официална легитимация на желанието ни един към друг.
Толкова сме свикнали да оплитаме мрежа от навици на съвместното ни съществуване, че съвсем забравяме за времената, в които тръпката да бъдем заедно отменяше всички други правила, семейни традиции, работни и социални ангажименти, режим на лягане и ставане.
И когато след време се случи отново да бъдем завлечени от някой „водовъртеж“ на чувството, наречено „любов“, не ни остава друго, освен да се паникьосаме, че ще ни завлече на дъното. Това, което обикновено правим, е със сетни сили да започнем да гребем към безопасно място – онова, в което ще създадем нова мрежа от навици, които ни обвързват като бент срещу внезапни бури и неочаквани водовъртежи.
Толкова закърмени сме с идеята, че партньорството трябва да изгражда устойчивост, сякаш ще кандидатстваме за европейски проект. Когато бях млада и споделях със свои приятелки за някоя нова любов, която ме изгаря отвътре, винаги са ме напъхвали във фризера с въпроса „а как си представяш живота с него?“.
Тогава бях достатъчно незряла, за да не съм в състояние да дам верния отговор. През всичките години дори им позволявах да ме учат как става тази работа - да „си представям живота с него“. Този изпит никога не го взех, винаги се провалях. Така и никога не успях да си създам достатъчно ясна визия какво точно правя заедно с мъжа, в когото съм толкова влюбена, че не съм в състояние да спазя никакъв протокол за създаване на устойчивост.
Единственото, което някога съм успявала, е да го обичам. Който и да е той. Случвало се е от такива – обичани, да чувам: „обаче аз не мога нищо да ти дам, не мога да ти осигуря живота, който заслужаваш“. Това как мразя да го чувам. Превеждала съм си го винаги само по един начин: „Съжалявам, ама аз не те обичам“. Жалко за този мъж. Защото това мое тълкувание съвсем не е в парадигмата: „Ако един мъж те обича, ще направи всичко за теб“. Това са глупости.
И без друго нещата, които ще направи, обикновено са някакви щуротии, които ти въобще може да не искаш. Или както казва една приятелка: „когато ми предложат разни схеми и ситуации, които са далеч от днешното ми „аз”, имам чувството, че някой ми пробутва черно-бял филм, докато аз съм превключила на 3D приемане”. Да, филтрите, през които гледаме на живота, са създали повече самотници, отколкото деца са се родили от началото на този интересен век.
Не обичам да чувам такива неща, защото моето чувство може и да е отключено от общуването с него, обаче то задвижва мен. И ако той дръзне да отключи своето сърце, това ще задвижи него. Ще изтръгне и двама ни от руслото на установени ни навици и ще ни помогне да внесем страст в собствения си живот.
Обичта ми дава филтър, през който всичко, към което погледна, става по-красиво. Кара продавачът, от когото си купувам сутрешното кафе да ми казва: „Прекрасно е, когато Ви виждам усмихната“ и да ми удари три печата, за да спечеля по-бързо безплатното кафе. В това състояние дори съм способна да попълня скучни формуляри за устойчив европейски проект. Не защото ми пука дали ще бъде спечелен, а защото ми се струва лесно като детска игра. И най-вече, защото когато обичам, ми хрумват най-добрите идеи. Не за проекти и работа. А за това как искам да изживея собствения си живот.
Освен това, няма какво да се лъжем – когато той казва: „Ще направя всичко за теб“, обикновено те допуска да бъдеш наблюдател на хобито му. Много му става неприятно, ако това хоби вземе, че не ти допадне. Веднага започва да се чувства необичан, объркан „какво ли иска тя?“, паникьосан „аз мога ли да ѝ го дам?“. В крайна сметка играе на сигурно и прави онова, което е научен, че се прави за една жена – създава ѝ дом. В който да започнат да създават навици.
Тя също е научена от малка, че мъжът прави именно това за жената и няма конфликт. В началото. Постепенно, в грижата за този дом тя започва да забравя мечтите си, да се утешава с някое и друго „поне сме заедно“ и крем брюле с приятелки в събота, а в неделя – с прахосмукачката. Фокусира се върху отглеждането на децата, търси работа, която устройва и семейния живот.
Мога ли да те помоля, любов моя, да не правиш „всичко това за мен“? И да ми позволиш да те обичам по единствената причина, която има значение – защото така го чувствам.
Вече мога да отговоря и на приятелките от едно време: никога не ме питайте как си представям живота с него. Въобще не си го представям. Обичам живота с него да ми се случва.
Обичам да ме изтръгва от навиците на ежедневните ангажименти. Обичам да ме прегръща, да ме разсмива, да ме изненадва с разнообразните начини, по които ме кара да се влюбвам отново и отново. Обичам моментите, в които се раздавам за него. Обичам, когато ми доверява сърцето си.
Обичам да наблюдавам проявлението на всичко, което материализираме с обединената си енергия и да ахвам от вълнение и почуда всеки път. Вълнение и почуда колко ограничени са представите ни за онова, от което имаме нужда и какъв мащаб има всичко, сътворено отвъд навика, очакванията и прогнозируемия резултат. Наистина е жалко, че толкова сме свикнали да задушаваме с навик любовта.
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
Да се сгуша в него, в мига преди да заспим
Кога ще дойдат добри времена и за нас
