В предишните два текста обрисувах нещо като една условна начална и също толкова условна крайна точка на това, което наричам "нови взаимоотношения", доколкото всяко начало и край е в същността си някакъв кръстопът, на който правим избор дали да се посветим на добре отъпкан омагьосан кръг или да поемем по неотъпкана пътека.

С целия риск, че в първия случай ще се оттегчим, а във втория бихме създали опасен прецедент след нас да тръгнат поклонници, които да асфалтират неотъпканата ни пътека, да я опишат в дебели и тънки книги, да изведат десетте ѝ правила на корица на женско списание, да ѝ сложат такса за вход и бариера, да започнат да организират семинари, конференции, да вземат европейски програми за изследване на феномена, да окачат символиката на това, което си мислят, че сме направили на лепенка – магнит за хладилник, да я бутилират, така че да може да се погълне като чудодеен еликсир и какво ли още не.

Но какво да се прави, това си е нормален синдром за всяка цивилизация, която така или иначе оставя цялостен отпечатък за културата на своето време, без много да увеличава микроскопа до всяка една отделна единица, която прави своя избор на интимен живот сама за себе си под влияние на редица фактори, които трудно може да си обясни, колкото и да опитва. Но би могла да си заложи главата, че това е истинският ѝ, уникален личен избор – единственият, който има значение, както тук и сега на тази Земя, така и във вечността.

Нека за удобство кажем, че вече съществуват вариации на неотъпкани пътеки, които вече имат своя статут на "черен път", "крайградски" и "локален" с всичките му дупки и периоди на затваряне, поради отдалеченост от главните пътища, които изглеждат много романтични, но имат своите изненади и капани за всички, свикнали с удобствата на конвенционалния път. Както вече стана дума, по такъв път се тръгва сам. Малко като пътя Камино. Ти и твоето самопосвещение.

Това, че ще срещаш и други като теб, които любезно ще ти казват "добър ден", че винаги ще има храна и подслон, е сигурно. Но би било груба грешка да се тръгне по такъв път с намерението да се запознаеш с някого, с когото да си въобразиш, че може да имате общо бъдеще, само поради факта, че сте на един и същ път. То е същото като да срещнеш някого в супермаркета. Дали си отишъл някъде заради физическа, или за духовна храна, е едно и също. Важно е осъзнаването, че си там заради себе си и своите потребности.

Когато някаква част от този път се извърви – нещото, което нарекох "мечтата, която е по-силна от любовта" и човек вече започне да живее, бидейки това което е – като Анхелика от дуета "Мирабай Сейба", която обикаляла света и пеела, е възможно да се появи и "крайната" точка на този условен път, където човек среща онзи някого, с когото "нещата си идват на мястото".

Впрочем, Мирабай е име на богиня, която си била нормална жена, но се отказала от брака и се посветила на това да пее и танцува за бог Кришна. След което придобила и статута си на богиня. Условно, тя олицетворява първия етап, който е бил единственият възможен във времена, в които жената, която отхвърля каноните на брака, или става куртизанка, или се посвещава на някой бог. Мирабай е имала късмета, че местните богове си падат по песните, танците, дрънчащите бижута и пищните одежди – нещо, което европейските манастири далеч не са поощрявали.

Може би затова цивилизацията на ХХ век включи в уравнението с удовлетворяването на мечтите и всякакъв друг вид кариера, в която е позволено да се пее и танцува. Но не е много чудно, че западната жена, избрала този път, не е щастлива от това. Много бързо се разбира, че в саможертвата ѝ има много неща, които не я подтикват да пее и танцува. У една жена на такъв кръстопът наистина има много стаена неудовлетвореност, стаен гняв, тиктакащ биологичен часовник, чието цъкане в главата ѝ, тя понякога си превежда самообвиняващо "къде сбърках?", "дали не са ми високи критериите?", "с какво мога да направя компромис?".

На това място, много мъже и в по-западната, и в нашето, подправено с ориенталски манталитет про-западно общество, потриват ръчички над кокаиновите си линии или над чашата с ракия и си мислят нещо, което е с еквивалента на шопското "ще дойде мачка за погачка", "козата си сака пръч".

Но мачката или козичката, незнайно защо, не се завръщат разкаяни нито за погачката, нито за пастърмата. Не всички знаят защо не го правят. Но за сметка на това, вече са достатъчно умни момичета, за да поискат да научат. Може би биха успели, ако посветят достатъчно време всяка вечер да наблюдават луната и всяка сутрин изгрева на слънцето поне по един час, но знам, че е прекалено да се иска такава отдаденост от една жена, заета с кариера (или семейство).

Далеч по-лесно и съобразено с работното ѝ време, е да започне серия курсове за самопознание. Вече има достатъчно добре утъпкана пътека, майстори със сертификати, лицензирани и нелицензирани практики, курсове с пеене и танцуване, дишане, влизане в ритъм с естествената ни природа, книги, които могат да попълнят загубите от изгорялата Александрийска библиотека. Въобще не иронизирам. Или ако все пак мъничко го правя, приемете го като самоирония, защото все не намирам време за слънцето и луната. Много по-лесно и приятно ми е да отида на някой курс или семинар, защото ми е приятно да има и други хора, с които след това си имате ваш специален език, на който си говорите и си разбирате някакви неща, които другите не разбират.

Както и да е. Тази магистрала не пречи особено много на дълбоко вкоренения ми индивидуализъм. Мисълта ми обаче беше, че и по този начин жените откриват какво всъщност им липсва в този избор, в който на практика не е проблем да се осъществят – себе си и мечтите си без мъж. Не е самият мъж като артефакт, като погачката и пръча. Романтичният копнеж, който при всяко положение остава жив, е за магическото вдъхновение, което женската същност получава от "бога в него", от духа му, от способността му да материализира идеите ѝ, да бъде в естествена, а не изманипулирана хармония с тях.

В повечето от тези курсове и семинари, жените най-сетне имат шанс да се свържат с една много силна "подкрепяща" ги енергия, която откриват дълбоко в себе си. И тя ги вдъхновява да проявят себе си по начин, който им харесва. Така че, да пеят и танцуват. Или нещо друго от този сорт. Ако на някакъв етап срещнат мъж с подобна "подкрепяща енергия" като тази, която са открили у себе си, няма да е проблем да се доверят на една такава връзка.

Но за всяка жена, която го е усетила, която вече е направила своята "космическа забивка", е абсолютно невъзможно да приеме в живота си нещо по-малко от това. И не, тя вече по никакъв начин не е неудолетворена, нещастна, гневна... нито пък има онзи неприятен синдром на сексуална незадоволеност. Точно обратното – има си много приятен вътрешен мир.