Разговорът започва почти класически. „Здрасти. Аз съм Александър“. Подаване на ръка. Ръкостискане. Ти на свой ред също се представяш – усмихнато и любезно, както мама те е учила. И а-ха разговорът да продължи, ама нейсе. Появява се сваляческа усмивка с претенция за неустоимост.

Стои и не помръдва, сякаш в очакване да нанесе опустошителен удар в сърдечната ти област или поне театрален припадък от вълнение. От опит за разговор няма и следа. Ама хич. Минават няколко минути, в които първо си казваш „E, хубаво, де, ама сега какво?!“, после неизбежното „Какво се случва?“, а накрая се усещаш, че ако още малко постоиш в поза „усмивка от кумова срама“, челюстта ти ще си остане схваната до живот.

За щастие, челюстта ти е спасена. Ти също. Защото подобието на разговор приключва тук. Безславно, но пък със същата уж неустоима усмивка, с която и започна.

Снимка: Thinkstock

За протокола – въпросното запознанство се случва в работна среда, което обяснява  защо не се стига до стилистиката „Как да забиеш мацка в бар“. Без значение от контекста обаче, тази обикновена в нищослучването си история ме навежда на следния екзистенциален въпрос – застрашен вид ли е умението да се води разговор или за какво ти е то, когато една усмивка и два броя сини очи може да са напълно достатъчни?

Винаги съм смятала, че няма нищо по-скучно от човек, който не може да води разговор.

И ако при дамите това неумение може да бъде временно замазано с пърхане на мигли или преиграно кикотене (подчертавам – временно замазано), то при мъжа се усеща като гигантска дупка, зейнала на БГ магистрала.

Подхваща нелепи теми, убива разговора с „да“, „не“ и „не знам“ или пък го наводнява с тирада от собствени размисли, без въобще да усеща, че отсрещната страна неистово се дави. Да съблазняваш с думи вместо с поглед си е изкуство, да не кажа направо висш пилотаж.

Изисква се не само старание да развиваш и усъвършенстваш това умение, но и осъзнатостта, че то ти е нужно и че е много по-важно от мускулната маса, съблазнителната усмивка или каквото друго смяташ за неустоимо в себе си.

Снимка: Thinkstock

Има я обаче и другата страна на медала, а именно – сексуалното привличане. Една приятелка казва, че ако не можеш да си представиш да си легнеш с един мъж, най-вероятно нищо няма да се получи. Или както се казва – разговорите са хубаво нещо, но само с приказки не става.

Колко пъти сте се лутали между „Ех, че хубаво си говорим с него“ и „Ох, ама не си представям да си легна с него?“. Така между „ех“ и „ох“, зацикляме върху въпросите колко сексапилна всъщност е интелигентността, сексапилна ли е изобщо, задължително условие ли е или често попада в графата „Ще я преживея“?

И изобщо, какъв го предпочитаме ние, жените? „Дори да не е много умен, стига ми да е като Брад Пит“ или „Важното е да си говорим с часове, пък ако ще, да е като Дани де Вито“.

И не, няма отговор „И двете“. Пълното щастие е рядкост, затова не подлежи на анализ. Избирайте – или едното, или другото.

Снимка: Thinkstock

• Да си ожулим колената преди да ожулим сърцата си

• А ако нямаш сродна душа?

• Ако днес е последният ден от живота ти?

• За сексапила и чек листите...

• "Щастието не е приложение, което да свалиш на телефона си"

• Любовта като табуретка...