Кога всъщност трябва да си тръгнем от една връзка? Когато усещаме, че много ни боли и си мислим , че не можем повече? Или тогава трябва да се борим, защото осъзнаваме колко е истинско чувството? Когато приемаме всичко и дори спираме да забелязваме?

Или тогава трябва да останем, защото обичаме и сме готови да простим всичко, ако въобще се разсърдим? И ако една връзка е преминала през тези етапи или е в тях, добре ли е да мислим за раздяла? Защо се разделяме, ако всички отношения минават през подобни етапи? Отказвайки се, не се ли връщаме именно на пътя към същото?

Сигурна съм, че всеки има различен отговор на тези въпроси. Точно толкова сигурна, колкото в това, че аз не мога да отговоря на нито един от тях. С времето започвам да мисля, че нищо не разбирам от истинското влюбване.

Може би то не се корени в топлото, изпълващо чувство, което усещаме в началото на една връзка, а именно в преодоляването на трудностите по време на развитието й. Тук обаче изниква друг въпрос – къде е границата между безрезервното обичане и настъпващото необичане?

Ако единят във връзката рецитира френска поезия на партньора си, а другият забравя да го целува, коя от двете възможности е това? Ако единят очаква внимание и интерес, а другият търси спокойствие и уединение, съществува ли проблем?

Ако единят игнорира, а другият забелязва всичко, какво следва? Тук, разбира се, не говоря за различията в характерите и различните начини за изразяване на чувства. Всички сме наясно, че когато обичаме, сме готови на компромиси. "Компромиси" в този случай не звучи подходящо, защото приемането на интересите на партньора и поставянето им наравно с нашите, поне периодично, не се приема като компромис от наша страна. Говоря за онези моменти, в които ти се иска да зарадваш другия, и независимо дали гледате футбол или романтичен филм, се чувствате щастливи заедно.

Предполагам, че многобройните възможности за смяна на партньора в нашето време също оказват влияние върху развитието или неразвитието на връзката. Спокойствието, че винаги можем да си тръгнем и да намерим човек, който е по-подходящ за нас, също рефлектира върху взаимоотношенията в двойката.

Ако проследим хронологията на влюбване в историята, е лесно да установим, че в миналото такъв избор е бил доста по-труден и възпрепядстван от различни фактори - социални, религиозни, морални.

Връщаме се поне 100 години назад във времето и правим бърз преглед на тогавашната ситуация. Типично място за среща с бъдещия съпруг или съпруга е седянката – мъжете свирят, жените пеят, а после заедно танцуват хоро.

Съперничестовото между две жени или двама мъже се изразява в "надиграване" – танцуване до отказ, при което победител е този, който танцува по-дълго и по-добре. Възрастните само наблюдават случващото се между младите.

Друго ключово място за среща е чешмата - мъжът моли жената за вода. Тя подава вода, показвайки симпатията си или отказва. Друг жест, откриващ интереса на жената е развързването на кърпата й и оставянето на краищата да се веят свободно пред очите на избранника. Веднъж установила взаимните чувства, двойката разкрива любовта си пред семействоти си.

Мъжът моли за ръката на момичето. При съгласие се прави сватба. Следва първата брачна нощ, в която по-възрастните жени чакат пред вратата на съпрузите, за да потвърдят честността на момичето. С годините този ритуал отпада, седянките се трансформират във вечерни забави с по-освободен характер, започва да се иска само ръката на момичето от родителите, а по-късно сватбата между двамата влюбени единствено се съобщава като факт. Все по-често сексуалните взаимоотношения се случват преди подписване на брак, а последнта четвърт на миналия век смяната на различни полови партньори постепенно се налага като нормално поведение.

Днес в нашата интернет действителност всичко се случва твърде консуматорски и повърхностно. Хората се запознават в сайтове, срещат се, консумират желанието си и се връщат към поредния сайт.

Ходим на бързи срещи и се опитваме за 8 минути да намерим нещо в някого, което да ни накара да се върнем при него. Осем минути, защото това са нашите "седенки" или така наречения "спйид дейтинг" - поредица от кратки срещи, организирани предварително на определено за целта място, всяка от които, е с продължителност точно осем минути.

Когато стрелката на часовника отброи последните секунди, ние вече трябва да знаем: "Харесвам го/я или не го/я харесвам - това е въпросът." Набързичко отбелязваме в даденото ни картонче решението си и тръпнем в очакване на следваща среща.

Разбира се, че днес животът е далеч по-забързан и напрегнат, съответно и ние самите. И ето тук се връщаме в началото на историята - ако за 8 минути можем да намерим друг подходящ партньор, защо да се опитваме с дни и седмици да работим над вече съществуваща си проблемна връзка?

Все си мисля, че историята никога не е планирала с техническото си развитие да ни доведе до "сетивно" закърняване. Разбира се, че винаги ще чувстваме болката и "миризмата" на раздяла. Говоря за онези чувства, които някога са ни карали да се опитваме отново и отново да намерим смисъла в отношенията си.

Онези чувства, които са по-силни от мисълта, че трамвай и мъж не се чакат, защото след 5 минути идва друг... Не знам дали това е въпрос на чувства или на морал, или на упоритост.

Но аз ги наричам чувства, защото днес обичам и всеки ден се боря за равитието на една щастлива връзка.

Автор: Анна Тодорова

Очакваме и вашите авторски текстове на edna@netinfocompany.bg