Михаела Петрова
Кога ще дойдат добри времена и за нас? – въздъхна една приятелка, която има навика да си мрънка.
Не, че личното ѝ време е лошо. Не е изпаднал от играта човек. Напротив – покрива доста критерии на успяла жена. Но нали знаете, все нещо не достига – свобода, пътешествия, пари, време и най-често любим човек, с когото да споделиш малките и големите радости или да намираш решения на ежедневните проблеми. Онези, които не отминават никого.
Сигурна съм, че малко ви е писнало от съвета „добрите времена сам си ги правиш“. Хайде сега, всички сме свързани.
Когато повечето хора имат трудности, не им достига същото, което и на теб, очевидно е трудно сам да подскачаш на място в опит да полетиш. Вече сме големи момичета. В биографията си имаме много такива подскоци. И в двойки, и с хора, с които сме създавали заедно нови неща през изминалите 20 години. И съвсем сами. Разбирам я. Уморени сме. И двете сме били журналистки през повечето време. Помним много неща. Най-вече собствения си ентусиазъм, усилие и вяра, че правим неща, които имат смисъл за цялото. Всеки път отново и отново.
Познаваме усилието и все по-размития резултат от родилните мъки през които минаваме всеки път. Все по-често ни се иска да махнем с ръка и да кажем: Направихме кариери. Неясно как, но отгледахме свестни деца, които си хващат пътя. Успяхме и дом да си създадем. Имахме любовни истории, достойни за романи, които ще останат ненаписани. Окей, това беше. Хайде стига толкова. Може ли малко почивка и слънчеви острови? Но енергията на живота в нас ни ръчка: „О, не, съвсем не е това. Сега можете дори повече“. А ние вече сме малко подозрителни към това сръчкване.
Докато си говорим такива неща с приятелките, понатрупали години и опитност, внимавам да не натрапвам онова, което ми е в главата, защото знам колко нелепо, наивно и дори глупаво може да прозвучи на някой, който истински се е вкиснал. Но ставам изобретателна за обходни маршрути, по които да обгрижа както белезите от битките у моите любими хора, така и моите собствени. Съвсем същото се случва и в партньорството. За всички нас има добри и не-толкова добри времена.
По време на добрите – общото ни вдъхновение създава с лекота – връзки, семейства, деца, добри проекти. А в други периоди – идва моментът да оплевим градинката, на онова, което в прилив на ентусиазъм сме посели и то е започнало самостоятелен живот. Никой не спори, че е досадно, уморително, но едновременно с това е и някак неизбежно да отделим зърното от плявата, за да продължим напред.
Периодите на общо вдъхновение – както в приятелството, така и в любовта приличат на това да извисиш глас във високите октави. Или да излиташ със самолет. Правим планове, генерираме мечти за общото ни бъдеще, а синхронът между нас създава свое специфично пространство на доверие. Пътуваме към едно и също място, където ще си прекараме добре. Това е хубавото ни чувство. Периодите на търпение, дисциплина и упорство да управляваме създадения от общата ни еуфория свят, определено е по-труден. И ако продължа сравнението с музиката, необходии са по-ниски тонове, повтаряемост, която поддържа постоянен ритъм, тук-таме драматични моменти, за да не ти доскучава.
Проявяват се различия в характерите. Сякаш от нищото изникват убеждения за това как е редно и как не е редно да се държи човек във връзка или да прави бизнес. Появяват се съмнения и турболенции. Както може да се случи в самолета, с който пътуваме към красивата си мечта. И изведнъж ставаме затворници във въздуха. Нараства усещането, че нищо не зависи от теб. Можеш само да се молиш пилотът да се справи и да затегнеш колана. Това никак не те прави по-спокоен.
Преди време имах едно такова пътуване. До мен седеше възрастна жена. Когато започна да става страшно и се чу хладният глас на стюардесата: „Моля, пътниците да запазят спокойствие“, тази дама се обърна към мен: „Нека да се запознаем. Ще бъде жалко да пропуснем тази възможност, ако нямаме друг шанс“. Толкова се изненадах, че се изтръгнах от страха си и се разсмях. Тази жена току-що ми каза, че докато сме живи, не си даваме възможност да се опознаем. Не мога да ви опиша с каква сила изригна желанието за живот у мен тогава. Като експлозия.
Независимо колко подскачаше самолетът нагоре-надолу, наляво-надясно, тя остана ведра и любопитна. Поиска да ѝ разкажа за мъжа, в когото съм влюбена. „Не съм влюбена в никого в момента“, казах. „Тогава ми разкажи за последния, в когото си била. На никого няма да кажа“. Не спря да ме разсмива. Никакъв шанс не ми остави да мисля за друго, освен за важните неща в живота – моментите, в които съм намирала смисъл, защото съм обичала и съм била обичана.
И тя ми разказа. За тримата си съпрузи. Колко я ревнувал първият, как вторият я изоставил заради по-млада жена, как му го върнала като се омъжила за по-млад мъж. Колко забавна била последната ѝ сватба с толкова много млади симпатични хора. „Всички сме големи деца. Пази го в тайна. Когато пораснем, най-хубаво е да правим пакостите, за които са ни се карали като млади. Само гледай да си здрава, за да имаш енергия за повече лудории и повече любов“. Това, че щяхме да мрем малко преди да се запознаем, вече го бяхме забравили. Усетихме се, когато стюардесите тръгнаха да разнасят напитките. Бяхме си прекарали чудесно с Керъл по време на турболенциите.
Сещам се за нея и урокът, който ми предаде в облаците и по време на други житейски турболенции. Използвах „номера на Керъл“ и докато разговаряхме с приятелката ми за „добрите времена“, в които тя беше изгубила вяра: „Разкажи ми за последния, в когото си била влюбена. Няма нужда да споменаваме имена“. Последният само отключи спомени и разкази. В един момент се надприказвахме без да се изслушваме, смяхме се със сълзи, много весело ни стана. Забравихме глупостите, които ни вкисват. На сутринта, тя ми се обади: „Мисля, че съм готова отново да обичам. Толкова е забавно“. „И вече няма за къде да се пазим. Може да правим пакости“ – допълних. Ура!
Ето така клишето: „Добрите времена сам си ги правиш“ става действено. Когато споделяме един с друг някакви хубави неща, които ни разсмиват, припомнят ни колко сме готини, сладки, шантави, луди глави и колко много обичаме да обичаме.
Даваме си сметка, че въобще не помним глупостите, заради които не сме харесвали нещо у някого. Установихме, че най-забавните моменти, на които сега се просълзяваме от смях и помним като супер готини случки, са родени в ситуации, които въобще не сме изживели пълноценно в момента на случването им. Тогава сме били изнервени, водили сме си някакви мъжко-женски битки вън и вътре в нас. Леглото е било ту арбитър, ту помирител, ту звероукротител, ту съдник. Но сега всичко това ни усмихва.
Напомня ни, че понякога просто правим глупости, за да не ни е скучно, докато пътуваме заедно. И най-малкото не ни отива на възрастта да го превръщаме в драма, която да ни вкисва. Напротив, ако все още ни се играе, просто вдигаме ръка и казваме: „Участвам. В живота. Мога дори да опитам да опозная хората, с които общувам, преди да е дошъл краят на играта. Няма начин да не стане забавно.“
Стюардесата може да започне да разнася напитките. След малко се приземяваме успешно в света, към който сме тръгнали.
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
