Пиша този текст в един такъв ден, в който снегът така приятно и нежно превалява, че започваш да си мислиш за камина, греяно вино с плодове и карамфил, печени ябълки, гушкане под завивките и приказки за феи и леприкони.
И естественият ход на потока на мисълта сам ме отвежда в интуитивното ни познание за онези житейски истини, които ни докосват чрез приказките, митовете, легендите, преданията. И от които имаме толкова крещяща нужда, за да открием истината за всички наши импулсивни действия, които в някакъв момент извират от някакво много древно място у нас и нахално бойкотират понятието "реалност", която смело им лепи етикети "фантазьорство", "мечтателство", "липса на здрав разум", "глезотия", "истерия", "невротичност", "непоследователност или пренебрежително махва с ръка и казва "я, се стегни!", "be cool".
Изневиделица от паметта ми изникна споменът за едно интервю, което преди години правих с Ивайло Нойзи Цветков. В него стана дума и за това, че любовта "преживява труден период, защото има криза на въображението, а без въображение любовта няма никакви шансове".
Тези негови думи, казани точно преди 10 години, предхождаха времето на икономическата криза, което ме кара да мисля, че и тя е в резултат на абсолютно същото – на отказa да досъчиним себе си отвъд утвърдените стереотипи. Отдавна минаха времената на сексуалната революция, когато хората предпочитаха да рушат табутата на патриархалния ред, който внасяше ограничения в изявата на жените и установи правото на свободния избор в любовта.
Тя имаше много голяма роля, но също така имаше своите успехи до момента, до който във всичко това имаше творческа енергия, която опознаваше и интерпретираше човешката природа чрез изкуството. И това отмина.
Комерсиалният бизнес бързо го превърна в най-обикновена вулгарност. По съвсем естествен начин хората отново започнаха да търсят път към партньорството в двойката, но по малко по-свободен начин и с не толкова голяма придирчивост по отношение на неопитността на жената в леглото.
Онова, което няма да спре да ме изумява обаче е, че все още е много притеснително, когато тя се окаже емоционално грамотна. И още на първа база може да се ориентира дали си има работа с някой, който се е свил в себе си или с човек, който си позволява разкоша да има митологично въображение.
С цялото си уважение към онези моменти, в които предпочитаме да се свиваме, защото и аз съм била там и знам какъв ад е, ще нарека и този мъжки типаж "лигльо" (условно и с любов).
Сигурна съм, че поне 90% от вас си имат работа точно с това и си ги обичат тези момчета. Далеч съм от мисълта да обиждам тях или вашия избор. Само ще направя един хладнокръвен анализ откъде идва неадекватността, когато работата опре до израз на емоциите. Те са различни от лошите момчета и поради тази причина много лесно могат да те заблудят, че връзката с тях е хипер окей.
Хем са готини пичове, хем са свестни. Много добре знаят какъв е мъжкият кодекс, знаят кога жените страшно ги харесват и умеят да се държат по този начин, но в един момент се намесва егоцентризмът и нещата спират някъде там. Забиват в глуха улица, не могат да минат нататък. Поради една много важна причина – отказът да си досъчинят жената, да си вземат "дозата" митологично въображение.
Реалисти и умни по природа, те бързо са схванали кое поведение в тяхната социална среда е негласно установено като "пичовско" както между жените, така и между мъжете. Знаят си, че този "кодекс" все ще бъде спазен, няма да се излагаме, я!
За сравнение, егоцентризмът на лошите момчета е поне пет пъти по-голям, но когато те видят задънената улица, въображението им се развихря така, че ти пълнят душата. Просто няма как да им се разсърдиш. Не за друго – на лошите момчета им е много важно да бъдат обичани. Винаги, постоянно и безусловно. Полагат грижа това да им се случва, независимо колко време не сте се виждали и в крайна сметка винаги го получават отново и отново.
"Лигльото" приема потребността от обич малко като заплаха - като твърде ненавременна претенция за отговорност, за някакъв много сериозен ангажимент. То дори не е страх. А сковаване. Замръзване. До там е. И обикновено реагира в стил: "Това не влиза в куверта, моето момиче!".
И момичето или трябва да се свие, ако иска да продължи взаимоотношенията си с него и да си изяде послушно кюфтетата, или да си тръгне. Да приемеш като единствена реалност онова, което влиза "в куверта" е криза на въображението.
И се отнася за всяка житейска сфера. Когато приемеш тази опция, всъщност приемаш да изживяваш ограниченията на "его-моделите". Щеш - не щеш, ще трябва да играеш една от трите роли в "драматичния триъгълник"– спасител, жертва, агресор. Толкоз. Само това влиза "в куверта".
А колко по-вълнуващо и красиво би било да посипеш другия със звезден прах. Да го видиш блестящ, великолепен, да видиш потенциала на дъба в жълъда, да прозреш, че емоцията, топлото чувство, докосването между сърцата всъщност ще те отведе в твоята собствена светлина и цялост, а не в някакви поредни поробващи отношения.
Това е единственият Exit Code ("Код Изход") – да повярваш в собствената си светлина и щедро, с шепи да сипеш звезден прах и върху другите. Няма по-голям подарък от този – да си вземем дозата митологично въображение. Само така може да дадем несъзнателно разрешение и на другите да засияят, вместо да ги принуждаваме да се справят с проблеми и казуси, които просто не са техни.
Винаги помнете – ако партньорът ви се усеща несигурен около вас – свитите в себе сте самите вие. Той ви е само огледало.
Хайде сега, посипете и двама ви със звезден прах, досъчинете се, вижте се като богове, феи, рицари, герои, отсекли главите на змея и пак се огледайте... И като се огледате и усетите сила, готовност и вдъхновение да пребродите девет земи за своите мечти, на пътя сте. А дали ще го извървите заедно? Няма никакво значение.
Важното е, че едва тогава любовта между вас вече няма къде да избяга. Ще има сила да осветява пътя и да вдъхновява. Какво по-хубаво от това?
