Веднъж, мой любим ме беше наметнал с якето си в незатоплен ресторант. По едно време забелязах в погледа му смесени чувства на обожание, умиление и нещо, което му е смешно. Попитах го какво има.

“Наблюдавам как топиш ръкава на якето ми в соса, докато чуруликаш, ръкомахаш и въобще не забелязваш... Толкова е сладко!“ ... Мисля, че тогава за първи път интуитивно използвах инерцията на влюбването, за да се очаровам не от него, а от себе си  - нито се притесних от омърляното яке, нито се самоосъдих за небрежността ми. Очаровах се, че онова, което изживявах вътрешно в онзи момент, напълно беше погълнало вниманието ми. Позволих си да видя себе си и дори да “чуя“ чуруликането с влюбени очи и уши. Може би, казано така, звучи нахално, обаче единствената причина да го споделя е, че всеки го може. 

Разбира се, тогава все още имах упорития навик, когато ме връхлети някое увлечение, да обвивам другия в розови балони. Да се старая да му се харесвам, да си мисля, че в нещо не съм достатъчно добра, готина, подходяща за него. Отне доста време несъзнателност, докато се усетя, че случаят с омърляното яке ми е дал “демо версията“ на въпроса “Kак да се обичаш себе си?“.  

Навикът да обграждаме с розови балони обекта на възжелание е толкова непреодолимо традиционна, че почти никога не се замисляме какъв шанс предлага да поставим нещата на правилните им места. А именно - да спрем  да изместваме центъра от себе си. Това изместване води до неизбежно разочарование. Зациклянето в модела “очакване-разочарование”, направо крещи в душите ни, че бъркаме адреса на обожание. И по тази причина оставаме напълно слепи за истинския дар.

Вече съществуват какви ли не техники и медитации, за да открием тая пуста любов към себе си, а истината е, че всичко, от което имаме нужда в този свят, винаги е супер лесно достъпно. И не се купува в никой мол, бил той и някакъв духовен. В случая - достатъчно е само да се влюбиш. В когото ти падне.

Какво правим, когато сме неустоимо привлечени от друг?

Вглеждаме се в детайли. Сякаш в очите ни има филтър, който увеличава, прави "zoom" на красивото у неговите черти, извивки, ръце, уши, перчем, потрепване на жила... Омайваме се от гласа, смеем се дори на глуповати каламбури, взираме се в него... Грешките, дори разни простотии и омазване със сос, са ни “сладки”. Както поредицата гафове на Бриджит Джоунс извикваха разтапяне на сърцето на Марк Дарси и на мацката-лесбийка.

Какъв по-идеален момент да се използва инерцията и да се загледаш в себе си, сякаш не другия, а ти си гаджето, което те е развълнувало? Няма нищо по-уместно от това да използваме майсторството да си въобразяваме. Владеем го перфектно. Лесно е да се яхне вълната на най-малкото съпротивление. Единственият проблем е липсата на навик да го правим. 

Напълно достатъчно е да си въобразиш, че ти си този, който се влюбва в теб. Малко отлепяне от идентификацията с Аз-а, е чисто бинго. И така – слагаш този магичен филтър на собствените си очи и наблюдаваш  красивото в чертите, извивките, ръцете, краката, очите, усмивката, потрепването на някоя жила и мускулче... омайваш се от гласа си, смееш се на глупостите, които ти хрумват или правиш... как да не обичаш толкова сладко същество? Взираш се в себе си и откриваш колко симпатичен човек си. Оценяваш се и се грижиш на този любим човек да му е добре. Опитваш да не го манипулираш, така че да ти угажда, а се радваш, когато се чувства добре. 

Такива неща. 

Имам един приятел, който твърди, че непрекъснато го заливат вълни от нежност. И си се целува сам - ей така, по ръцете. Той е един от най-успешните хора, които познавам. Има си и чудно семейство, но онова, с което е най-успешен е, че всеки негов познат, се усмихва радостно, когато чуе името му и е готов за него да преобърне света. Той просто си позволява да се обича. 

Влюбването в себе си, освен всичко друго, е единственият начин да си спокоен за партньорството. Онзи капан за разочарования – очакването, от само себе си отпада. Не е част от уравнението. Другият също е някак по-спокоен. Малко е странно в началото, но бързо свиква да не се страхува от серията притеснения, съпътстващи едно обвързване между двама души. А най-хубавото е, че комплексарите и онези, които биха се ядосали на яке, потопено в соса, бягат като дявол от тамян от пътя ти.

Идеята на влюбването е да се събуди потенциалът да обичаш, а не потенциалът да създаваш окови на привързаност. Не става лесно, само защото отнема време да се пренастрои старият хилядолетен навик. Но с упражнения всичко се постига. И още по-хубавото е, че това упражнение по никакъв начин не зависи от това дали си обвързван, дали връзката ти е в раздела “сложно е“, дали си хепи или ънхепи сингъл. Там, откъдето идва енергията на любовта, никой не прави разлика между изборите ни. Тя се разгръща единствено, когато се радваме на обичта у себе си. Пък и като се замислиш, така тя винаги ще бъде там и под завивките.

Всеки го може. По условие.