Нали знаете коя е най-голямата женска дилема в избора на мъж? Дали да е някой отговорен, по възможност с чувство за хумор. Или някой чаровен, но безотговорен, на чието чувство за хумор не може да устои и в крайна сметка решава да посвети живота си на вкарването му в правия път.

Всъщност, няма дилема, когато една жена реши да се обвърже. Ще го направи с този, който е “отговорен” към нея, а не с този, който “си играе” с нея.

Малкото неудобство, което понякога дразни като миниатюрна песъчинка в удобните обувки на отговорните взаимоотношения, е че това “да си играе” с някого е част и от нейната природа. А връзките, изтъкани от отговорност, рядко допускат играта да е тяхна същност. Хуморът също понякога е странен. И не особено смешен. Да си го кажем направо – “играта” и “отговорността” сякаш са на две различни планети.

И мъжете не обичат “да си играят” с тях. Но забелязали ли сте – дори най-верните и стабилни сред тях, не употребяват израза “тя е отговорна към мен”. Обикновено казват: “тя ми е вярна”, ”тя ме обича”, ”тя е свястна”, ”тя не ме използва”. Или както ми беше казал един приятел преди време: ”Най-хубавото на това да си женен, е че си обичан. И затова жените те харесват, защото не си някой напънат, дето си търси гадже”. 

Преди няколко години, когато все още ме питаше, синът ми зададе въпроса: ”Какво трябва да направи човек, за да си хване гадже?”. Казах му: ”Да си хване гадже..., каквото и да е..., някоя друга, не задължително тази, която харесва”. Много го озадачих и той изприказва някакви работи за женската логика, които беше научил от тийн филмите на Дисни.

”Това няма общо с женската логика, просто когато си харесван, ти изглеждаш и се чувстваш по-готин, отколкото, когато се опитваш да се харесаш. Същото е и с мъжете – и те не харесват жени, които се чувстват сами и нехаресвани”. Той се позамисли и приключи разговора с думите: ”Аха, такава е играта, значи”.

Да, такава е играта. Не цялата, но поне едно от нивата ѝ. Такава е, ако не си от хората, които имат интересен вътрешен живот – някаква страст, която ги движи и си е само тяхна. Въобще, интересните хора, онези, които са харизматични и винаги привлекателни, независимо дали са обвързани или не, са онези, които имат с кого или с какво да си играят. Имат си муза. Най-секси е, когато някой е пленен в игра от своята муза. Тя е ревнива, обсебваща и те обича. Всяко вдъхновение е обяснение в любов, което те кара да се чувстваш истински обичан.

Тъй като и аз въртя любов с музата откакто се помня, ми е много трудно да разбера какво искат да кажат хората с това, че някой е отговорен към теб и защо толкова много се обиждат, когато усетят, че някой иска да си играе с тях. В детската градина си беше върховен комплимент някое дете да ти каже: ”хайде да си играем заедно”. В крайна сметка най-великите творци на нашата земя, най-грандиозните умове, най-виртуозните изпълнители са били по детски дръзки, по детски чисти, по детски търсещи, по детски безотговорни. С поглед, насочен винаги нагоре и напред.

Не е страшно, ако не сте типичният творец. Сигурна съм, че усещането за самота, неразбраност от другите, откъснатост, свенливост, неувереност, изчезват, разтопяват се, когато човек започне да експериментира и да привнася измерението на играта, във всичко, което прави. Когато играем, има лекота, има свобода, има креативност.

Когато играем, отваряме порталите на различното, на интересното, на новото, на въображнието. Тогава излизаме от света на порасналите, сериозни и отговорни възрастни хора, които стриктно изпълняват скучните си, монотонни задължения. Когато ползваме енергията на играта, ние влизаме в съприкосновение с начина, по който самият Творец създава светове.

Играта е навсякъде. Фразите, че ”Бог играе на зарове” или че ”Съдбата си играе с нас” не са случайни. Някъде по пътя на своето разделение, ние, хората сме се нацупили като изоставени от гадже, но в тези реплики с елемент на „фаталност”, колективното съзнание, все пак се е досетило, че става дума за игра.

Когато се вгледаме и заслушаме в природата, не може да не забележим, че всичко живо играе и циркулира в екстаз, в синхрон, в танц. Крехки стръкчета трева палаво пробиват бетон и асфалт, пеперудите играят, делфините и вълците – най-семейния тип животни, играят... Когато играем сме млади, енергията протича през нас. В играта е радостта и празнуването, защото играта може да се случва само в Сега. Не можем да играем в миналото или в бъдещето. Само мисълта за тях, вече обременяват момента на настоящата игра.

Неизменното в играта е чувството. Само тогава изразяваме чувствата си, без да се замисляме, ще се харесат ли някому или не, възпитано ли е, егоисти ли сме, какво ни наранява и какво ни радва..., но също така, всеки следващ ход в играта, е нов порив, усмивка, радост, споделеност... Играта е напълно сливане с естествения ни порив, усещане за свобода, усещане за реализация, усещане за себеизразяване. Затова играта е толкова присъща на творците. Основната потребност на артиста е да се изрази.

А не е ли това основната ни потребност и в любовното общуване с някой друг. Замисляли ли сте се какво означава това – да изразиш себе си? Това означава да продължиш себе си. 

И удивителното е, че когато двойките искат връзката им да се развива, настояват за отговорност, вместо за игра. Мисля си, че дилемата ”някой отговорен” или някой ”с когото да си играя” отпада напълно в момента, в който се отпуснем и осъзнаем, че играта е единствената наша същност и възможно продължение. И затова винаги ще ни пленява.