Въобще не смятах да пиша за запознанствата през интернет, защото поне на мен ми изглежда, че тази тема остана някъде в близкото минало. Социалният статут на Фейсбук като че ли измести флирта през сайтовете за запознанство, чиито апогей беше в периода 1999 – 2007 г. максимум (поне по моите наблюдения като лайфстайл журналист в онези години).

Истина е, че и в социалните мрежи хората се запознават, някои завързват интимни връзки, но все пак това са изключения. Дори онези, които се опитват да ти кажат "zdr. Kak si?” веднага подвиват опашка и не продължават да досаждат, щом кажеш, че това пространство не е сайт за запознанства.

Но преди няколко седмици, когато филмът Love.net беше излъчен по телевизията, наистина се изумих от негативизма, който се изля срещу него. Първоначално не смятах да го коментирам, изгледах си го леко и спокойно. Спомних си с приятно чувство за онези години, когато хората откриха в интернет начин да изтласкат скритите си емоции и да признаят пред самите себе си какви копнежи и страсти върлуват в тях.

Спомних си как тази анонимна откровеност ме поощри да започна да пиша за взаимоотношения, защото тогава осъзнах, че като човечество се закопняли за такова споделяне.

В купчините западни списания, които тогава седяха на бюрото ми, имаше безброй статии, свързани с различни аспекти на тези запознаства, по света излизаха книги и наръчници относно етикета на интернет запознанствата. Те, разбира се, никога не стигнаха до българската аудитория, но неизбежно всички бяхме въвлечени в модната вълна да осъществим нов тип контакти и да разкрием нови нива на общуването си чрез сайтовете, които обещаваха, че твоята половинка се крие някъде там.

Помня, че този тип запознанства не протичаха само в специализираните сайтове, а и по ICQ, преди ерата на Skype.
И всичко това съвпадна с началото на различното говорене за секс и взаимоотношения в България. Пролетта на 2003 започна излъчването на сериала "Сексът и градът” и кой каквото ще да казва и за четирите мацки от Ню Йорк, те изиграха своята революционна роля за времето си.

Същата пролет аз висях в ICQ, също увлечена от модата да се говори за всичко това. Запознавах се с някакви хора от цял свят. 99% от тях искаха секс, с мъже, с жени, по двойки, тройки, четворки, няма значение. Искаха да се възбуждат от непознати хора, които им говорят мръстоии и да задоволяват самотата си с мастурбация пред екрана на компютъра.

Имаше и интелигентни хора, които удържаха известно време на приятелски разговори, но неминуемо се стигаше до това: кога ще се чукаме? Никога, разбира се. Дори ми правеше впечатление, че жените са най-нахални. Здрасти, искаш ли да ме видиш? И  преди да си й отговорила, тя ти изпраща огромна снимка на вагината си. Повръщаше ми се от женски органи по едно време. Тогава си закривах и откривах нов ICQ адрес пред 2-3 седмици. Толкова бяха нахални. По едно време си направих адрес, в който се представих за психолог – какви истории чух от хора от цял свят, не е истина. Повечето от тях съветвах веднага да се отидат на психотерапевт.

Останах с чувството, че повечето хора живеят в самота и отчаяние, в някакви кошмарни светове на нереализираните си мечти и не знаят какво да правят със себе си. Нещо ги възбужда, но са знаели, че е грешно и сигурно са го подтискали, за да го изхвърлят при първа възможност в анонимното интернет пространство.

Трябваше да минат години, и аз да си напиша текстовете, след като се зарових във всички книги, които можеха да бъдат намерени по въпроса за сексуалната култура по света от древността до днес, за да мога да направя мост между онова, което се случваше сега и изгубената мъдрост на сакралната сексуалност, и едва тогава да си дам сметка, че чрез споделянето в интернет на нашите съкровени фантазии, се беше случило нещо феноменално. Човечеството извърши най-масовата психотерапия на подтиснатото си неудовлетворение от това, което е очаквало да бъдат интимните му връзки, но те не са.

По онова време, приятели психотерапевти ми споделяха, че им е най-трудно да научат мъжете на азбуката на емоцията, да ги накарат да облекат чувствата си в думи. А удивителното беше, че в анонимността на интернет, те го правеха изключително лесно. Сигурна съм, че е имало семейства, които са били разбити заради тези интернет контакти, но също така съм убедена, че много връзки са били спасени заради преодоляване на страха да говорим за емоциите си. Горе-долу, това е и историята във филма Love.net и хепи ендът въобще не е фалшив.

Така че, за онези, които са имали малко мисъл в главата си и любов в сърцето си, ерата на голямото разголване в интернет, беше и ерата на голямото себепознание. Не е чудно, че всичко отмина за няколко години. Достатъчно е веднъж да достигнеш до някакво откровение за себе си, за да направиш нов, осъзнат избор накъде да продължиш.