Михаела Петрова
Той бил от първите бащи, които са разхождали бебето си ежедневно с количката в ясен и в начумерен ден, в дъжд и вятър, слънце и дъга.
Той е броил крачките, които детето и внучето му правели и развълнувано споделял всеки напредък.
Той оставял детето и внучето в морето колкото искат и когато си поискат, ако ще да се плацикат до жабясване.
Той карал ски след дъщеря си по учебните пътеки, докато тя добие увереност за големите писти. Когато ѝ ставало трудно и искала да спре, ставал много строг: „Няма да падаш! Няма да падаш!”. Той не ѝ давал да се оплаква от момченцата, които ѝ взимат играчките или посягат да я ударят в детските игри, а я пращал да си ги набие сама. Ако не може със сила, с хитрина.
Той ѝ четял Пипи Дългото Чорапче, приказки от цял свят за магьосници и феи, принцове и принцеси, Билбо Бегинс и други неща всяка вечер, преди да я научи да чете сама на 5.
Когато се учела да кара кола, я водел всеки ден на полигон, за да се увери, че ще бъде научена добре да паркира успоредно и да кара назад. Правил е още много неща. Неуморно.
После ѝ отгледал сина, горе-долу по същия начин. Не им казвал, че ги обича. Безусловната грижа за семейството бил неговият начин да я изрази. Но не ги целувал и прегръщал много. Освен когато били бебета и ги разхождал по цяла нощ, докато спрат да се дерат от реване. В това отношение бил непоклатим и издръжлив.
Когато пораснали обаче, дори когато плачат, се чувствал неудобно да покаже нежност или емоционална съпричастност с прегръдка и успокояващи думи. Този тип демонстрация на чувства била проява на слабост.
Дори и дъщеря си учел, че има право на всичко, но не и на слабост.
Много се ядосвал, ако я види да прави гримасата на „ревла”. Това е моят баща и макар да бил от първите мъже, които са се грижили за детето си наравно с майката от първите дни, той все още е от онова поколение, за което да показваш чувствата си е много неприятна проява на слабост. Липса на характер и други страшни неща.
Преди 18 години моя приятелка ме попита дали гушкам бебето си, защото мъжът ѝ правел забележки, че прегръща децата си и колко е лошо това - ще ги разглези.
Помня как направо избухнах: „Ще ги прегръщаш до последно, докато станат толкова големи, че не се побират в теб”.
Да, обаче моят съвет ѝ беше докарал големи скандали у дома – той е бащата, а не приятелките ѝ от градинката и децата няма да бъдат прегръщани, целувани и лигавени. Точка. Оттогава тя се криеше, за да ги прегръща тайно. Но скоро те започнаха да ѝ се дърпат. Усещаха, че в това настървено „тайно от татко” прегръщане има нещо, което не е наред и здраво пищяха.
Мога да разказвам още примери, но в общи линии, моето поколение е възпитано от родители, които малко или повече са вярвали в максимата „детето се целува само когато спи”. Независимо, че са се грижили за семействата си според пакета си убеждения, свързани с жените и децата. Макар че като цяло моите връстници-мъже, поне приятелите ми, бяха малко по-необременени от крайните догми на това възпитание и не всички спазваха правилото „мъжете не плачат”. Но пък голяма част от тях, след няколко нощи с ревящо бебе, казваха на жените си: „занимавай ме с детето, когато стане на 4 и мога да си говоря и играя с него”. И това е някаква еволюция, като се има предвид, че най-вероятно дядовците и прадядовците им най-вероятно са били от поколението, възпитавало децата си „с каиша”.
От две-три години обаче, наблюдавам истински еволюционен скок.
Първите пъти, когато виждах рано сутрин само бащи с колички в градинките, през които минавам, ми се просълзяваха очите. Но когато една вечер видях три млади момчета, супер готини мъжкарчета, които изглеждаха сякаш са тръгнали на дискотека, но вместо това в едната ръка държаха бутилка бира, а с друга бутаха детски колички, ми идеше да си поръчам шампанско и да празнувам. Да хвърлям шапка от радост, че тези нови татковци не целуват децата си само когато спят.
Скоро се случи да пътувам по работа с един такъв млад татко над 10 часа. По пътя той няколко пъти говори с жена си във връзка с организацията на събитието към което пътувахме. Независимо, че говориха служебни неща, всеки път той не забравяше, към финала на разговора, да смени динамичния „работен” тон и нежно да ѝ каже, че я обича. А нас помоли, когато пристигнем, да поемем разговорите с хората, които ще го задърпат за хиляди неща, за да има половин час, в който „да си нагушка и нацелува децата”.
Още по-щастлива съм, когато виждам, че младите мъже на моите приятелки – все супер готини пичове, професионалисти в работата си, също така... не просто се грижат за семействата си финансово, а си гледат децата по един съвсем различен начин от този, на който съм била свидетел по време на моето израстване и младост.
И най-фантастичното – те целуват и момчетата си. А момчетата им започват да се смеят от щастие с най-звънливия детски смях – онзи, който внася радост и любов. И който веднага кара мама и татко също да се прегърнат и целунат. Противно на страховете на старото поколение да прегръщаш и целуваш децата си е най-голямата сила.
На първо място това отваря самия теб за любовта, а на тях им правиш най-големия подарък – да растат уверени, че са обичани.
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
"Семейството не е за да си щастлив. То е отговорност"
Съкровища в емоционалния багаж
Толкова лесно, колкото усмивка
