И на тези избори ми направи впечатление, че много хора бяха истински затруднени да вземат решение за кого да гласуват от сърце. Тук под "от сърце" имам предвид усещането за доверие, че ти си това, което избираш. Отново се чуваха репликите: "поне да изберем по-малкото зло", "гласувах с отвращение", "гласувах с всичките ми съмнения и разочарования", но поне имам чиста съвест, че съм изявил волята си.

Съжалявам, че ще го кажа, но тази "чиста съвест" не е по-различна от измиването на ръцете на Пилат Понтийски. Не го казвам като осъждане, а като осъзнаване на ролята, която всеки играе, за да се прояви онова, което наричаме съдба. И все пак, за разлика от Пилат Понтийски, вече живеем във времена, в които имаме избор да не играем ролята, която ни се полага от времето и мястото, а да бъдем истинските себе си.  

Начинът, по който гласуваме на избори, е също така начинът, по който избираме живота си, мъжете и жените, шефовете и колегите. Стадният модел обикновено е най-зависим от така нареченото "колективно несъзнавано" и съвсем логично е най-разпространен; следва серията по-специфични и една идея по-еволюционни подходи. Онези, които правим заради усещането си за принадлежност - към социална или етническа група, например. Не са съвсем отшумели времената, в които може да е истинска трагедия, ако се залюбят деца и внуци на "сини" и "червени" или на християни и мохамедани.

Семейната традиция, приятелският кръг, дори и информираният избор могат да ни отдалечат твърде от онова, което наистина сме. При всяко положение изборите, направени по която и да е от тези причини, най-често пораждат дискомфорт, чувство за неудобство, вина или най-малкото "нелепост". Не смятам и информирания избор за изключително надежден или по-добър. Типично е за ума, анализа и логиката да пропускат същината на нещата и да се сепват от изненада, когато стигнат до своята задънената улица, през която не може да се премине без малко или повече лудост, въображение, признаване на ограниченията и издигане над тях.

Дори няма да говоря за платения вот – той е обикновена проституция, при която и в политиката, и в живота има "магистрално" и "елитарно" ниво. Общото е, че всеки е наведен. Не на последно място е отказът от избор - дори и при обикновен белот, когато пасуваш, максимумът, на който можеш да разчиташ, е че ще партнираш добре според картите на другите.

А ако това наистина не те засяга или вече крайно ти е доскучало, ставаш от масата и си отиваш. Когато не можеш да си отидеш физически, етиката изисква да си траеш. Не да надничаш зад рамото на другите и да им казваш как да играят играта. В общи линии с тези избори разполагаме – и в политическия, и в личния си живот.

Емоционалните и политически избори си приличат и по признака "този /тези поне го/ги познавам", не може да има Бог знае какви изненади. Следван по петите от тактиката: "нещо или някой коренно различен". Обикновено това е класическият модел при изневеряващите на партньора си хора. И въпреки че ефектът не надминава редуването на ретро, чалга и блек парти в морска дискотека, в общи линии се създава илюзия, че "нещо се случва". Колкото повече човек се примирява с това разнообразие, толкова повече се вдигат цените на напитките, водата, тока, толкова по-мръсна и скъпа става тоалетната. А вече никой не иска да я чисти.

Но още по-забавното е, че както в политиката, така и в интимните връзки напоследък, има една трайна тенденция да се ужасяваме от проявлението на това, което сме поискали. Една част от електората изпадна в нервна криза: "искаме истинска промяна", не същите "маймуни". Ежедневно хиляди жени (че и мъже),  изпадат в нервна криза по абсолютно същата причина. Времето за истинска вътрешна промяна е все по-малко, сексът за една (изборна) нощ – пълен с очаквания, вълнения и пикове на немощ.

Пресмятането на ползите и вредите става все по-критично, желанието за ново разбъркване на цветните стъкълца в калейдоскопа все по-настойчиво. Причината за подобни патови ситуации е проста – липса на зрялост във всеки един участник, в който и да било, от двата процеса. Поради всички комплексни причини. И най-вече, защото "да избереш по-малкото зло" никога не е добра сделка. Към каквото насочиш вниманието си, то се умножава.

Независимо че картинката често изглежда "без изход", в нея има проблясъци на осъзнатост. Най-важните сред тях са, че нещата няма да се оправят изведнъж, само защото много ни се иска. Че отникъде няма да дойде "принцът на белия кон", който да ни спаси от собствените ни грешки. Че промяната може да започне само от нас. От всеки един поотделно. Едва тогава може да имаме двама, които са "о’кей" със себе си, относително бавно и постепенно тази промяна може да премине в избора на общност, в която да живеем като отговорни към споделеното пространство съседи, квартал и така нататък. Докато се стигне до естествено, а не наложено с международни директиви сливане на тези общности в хармонични групи, които са еволюирали до съзнанието за цялото. Докато всеки един не е готов на този подход, няма да има избори, които да бъдат удовлетворяващи – нито политически, нито лични. Просто няма как.

В нощта на изборите на моята "Фейсбук" стена попитах: "Кой от вас днес постъпи със съзнанието, че има доверие на това, което избира, защото той е това, което избира?"

Може би максимумът, който можем да постигнем, е да бъдем честни със себе си. Както  журналистката Калина Стефанова, която споделя: "Не се идентифицирам с избора си, но аз съм този, който избира сега. Нося отговорност за действието си, не и за това, което ще направи избраният от мен. Доверявам се на себе си единствено като ход, който ми казва кой съм аз сега". 

Абсолютно същото е и по отношение на изборите, които правим в любовта. Можем да носим отговорност само за собствените си действия и можем да се сблъскаме само със собствените си ограничения. И така... докато егото не се пропука напълно, за да навлезе любовта от по-висок порядък. Но дотогава има време. Купонът тепърва започва. Зимата – също. Най-доброто, което можем да си пожелаем, е мир, любов и топлина под завивките. Нали все трябва да започнем отнякъде?