Когато ме запозна с него, признавам си, изпитах тиха завист. Беше от онези мъже, които не можеш да не забележиш! Приветлив, галантен, интелигентен. "Кога е сватбата?" – попитах окуражително приятелката си. "Ще я поотложим. Каза, че ще се оженим, ако му родя дете. А аз искам да му родя три!" – усмихна се тя, загледана пред себе си.

Не мина много и сподели с вълнение, че е бременна. След месец позвъни от болницата. Беше изгубила детето. Но не и желанието. Забременя отново. И отново всичко се размина. И така няколко пъти! Накрая им казали, че имат генетична несъвместимост, но май и това не ги беше разубедило да опитват.

Междувременно времето си вървеше и тя взе да подхвърля, че той "май е наумил нещо". Специален подарък. За рождения й ден... Или за 10-годишнината от първата им среща... А може би за Свети Валентин... И една сутрин се обади като от много, много далеч. Ей тъй, както стоели пред телевизора и си гледали, го попитала: "ДОКОГА ТАКА". И той, тъй както си гледал, й отговорил: "ТИ НЕ РОДИ ДЕТЕ". "Ама... нали...". "Аз те предупредих за условието си" – отвърнал той.

Какво можех да кажа. Знаех колко много от себе си бе инвестирала в мечтата им за дете. И все пак, колкото и да беше отвратително поведението му, в случая се ядосах на нея. "А ти наистина ли мислеше, че ще каже "Да"?" За мен той отдавна беше изгубил блясъка си. Може би още когато тя лежеше за втори път в болница, между небето и земята. Засякохме се край леглото й и той не спря да говори за бизнеса си, и сякаш се страхуваше да я погледне. И да я види – слаба, изплашена, търсеща в знаците му кураж за връзката им. Още когато ми сподели за "условието" нещо ми стана студено.

С годините тъгата в нея се трупаше. Усещането за вина, несигурност, "дефект". А беше хубава, финансово независима. Можеше да бъде обичана, че и носена на ръце. Любовта не е награда за добро поведение! Тя или е тук или я няма! Беше успял да й внуши, че е "в състояние" да я обикне, а тя беше готова на всякакви "изпитания", за да заслужи тази "чест". Типична патологична връзка.

Ядосвах се как може да е толкова сляпа, но нямам самочувствие да давам любовни съвети. Не съм от най-добрите примери, все пак. Но беше ясно, че не я обича. Просто му беше удобна. А тя май все повече се фиксираше в онова, което не можеше да доведе до край. Беше тъпо да го пита дали ще се ожени за нея след десет години. "А защо това е толкова важно за теб, бе жена?!?" - попитах я аз. "ТОЙ СИ ОСТАВЯ ВРАТИЧКА, ЧЕ МОЖЕ БИ НЕ СЪМ АЗ...". А, добър ден! А ти какво си въобразяваше – че го е срам да те поиска?

Според нея нямаха друг проблем освен съчетаването на гените. Нямам много аргументи да твърдя дали липсата на чувства от страна на мъжа може да бъде пречка за един брак. Защото веднага се сещам за поне стотина примера, където не е. Обаче категорично заявявам, че не бих го допуснала. Ала знам и че когато човек много, много обича някогo изпада в състояние на дебилност. Това от опит.

И вероятно отчитайки времето, тя несъзнателно, за пръв път от години заявяваше готовност за крачка встрани от спиралата, по която се въртеше безнадеждно до главозамайване. И може би, колкото и да беше свиня, трябваше да му се признае способността да бъде честен. От начало до край. Което пък директно превръща последователното при всякакви обстоятелства поведение в отрицателна черта.

Опитвайки се да видя нещата през неговите очи, при условие, че детето е нереализиран етап от живота му, очевидно важен като за повечето от нас, вероятно си мислеше, че оставяйки с нея извършва жертва. Той очаква да му е благодарна, а тя му прави парчета с някакви претенции за брак... А тя имаше нужда да бъде обичана заради себе си, а не опосредствено през невъзможните деца. И гледаше на предложението за брак като на отказ от първоначалните "условия".

Въобще тези хора ми объркаха представите за добро, зло, справедливо, достойно. Беше твърде сложно, дори за моята компетентност в човешките взаимоотношения.

Усетих се, че съм на път да й кажа дежурното: "Не бързай. Остави нещата да се развият от само себе си". Но при десетгодишна връзка, това май беше английски хумор. А те нещата наистина се развиха от само себе си. Докато страдаше и плачеше и ту му прощаваше и се връщаше към него, ту се затваряше вкъщи и спираше да се храни. Беше сънувала сън!

Oблечена в рокля с кринолин се озовава на бал. Музика и мъже с черни фракове. За първи път в живота си се чувства дама и то не каква да е, а "благородна" дама. Когато влиза, те се обръщат и кимат почтително. Оркестърът свири валс! Канят я на танц, а тя отказва понеже "е с мъжа си". ТОЙ е някъде там. Не вижда лицето му. Танцуват. Тя е щастлива и се пита "как стана това чудо, как се озовах на този бал". И изведнъж вижда - пред нея няма никой! А във вдигнатата в танц ръка – печена чушка! Танцува с печена чушка…

Опитах да я развеселя – "Ооо! Чушка…Фалически символ…". "Какъв фалически символ! Печена чушка – изтърбушена, обелена, червена чушка за салата". "Кастрационен елемент?", вметнах бързо и веднага съжалих, че я наранявам.

Въпреки че очевидно подсъзнанието й беше кастрирало "принца на белия кон". Беше го детронирала. Той не беше от тази приказка! И вече беше невъзможно да скрие фактите. Като бременност. В която уж някой тръгва към теб, а не се решава да прекрачи прага ти.