Тази тройка валета, която описах като мъжки архетипите през изминалите три седмици, съвсем не изчерпва цялото разнообразие от типажи, които срещаме в живота си и осъзнаваме или не, избираме да изживеем опитност с някого от тях.

Има още много – съдържа ги всяко тесте карти, но по-важното е, че всеки един от тях е повече или по-малко част от самите нас като жени. Много се забавлявах с коментарите под текстовете на моята Фейсбук страница, където мои приятелки казваха: "О, аз съм много романтичен мъж" или "Този мистик е голям сноб, ама и аз така се държа понякога".

Единствено по отношение на "аристократа" имаше известно мълчание. Така и нямам обратна връзка какво в него не провокира обичайните емоции. Бих могла да си направя единствено извода: "Ех, това момче продължава да си остава неразбрано". Но като имам предвид, че това, което съм написала, в крайна сметка е част от самата мен, предпочитам да се въздържа от този субективен коментар.

С две думи, тези три текста всъщност бяха малка демонстрация на нещо, което написах преди време, в материала "Не търсим мъж, търсим изгубената си женска половина". Там ставаше дума повече за това, защо не сме "едни и същи жени в различните си връзки".

Описанието на мъжките архетипи, които са точно толкова неразривна част от нас, колкото и женските ни характеристики, всъщност иде да покаже "защо не сме един и същи мъж във връзките си" или защо колкото и да повтаряме до безкрай при всяка ново влюбване мантрата: "той е различен", в крайна сметка отново стигаме до Edna различна среща със самите себе си.

Още Юнг го беше обяснявал навремето. В нас съществува едновременно "анима" и "анимус" (женска и мъжка същност) и когато се влюбваме, тази любов ни се случва, защото разпознаваме самите себе си. Подсъзнанието "осветява" само онова, което ние носим. Затова се казва и че любовта е сляпа. Осветява го като фокусиран в един герой прожектор на сцена – всички други герои и публика остават в полусенките, стават незначителни, вниманието е намагнетизирано от образа, окъпан в светлина. 

Ето защо и най-големият акт на любов към себе си, на който сме способни в тази реалност, е да се влюбим в някой друг. Другият е наше огледало. Може би затова "ни тегли" да се опитваме да поправяме човека, когато "селфито" не ни хареса.

Но така или иначе, докато все още е малко трудничко да видим истинските себе си в цялата си многоизмерност от същности, които носим в генетичната си памет, любовта помежду ни е единственият възможен начин да приемем различните аспекти на всички свои проявления.

Малкото неудобство на този тип себеприемане е, е че когато дойде момент на раздяла, вместо да се радваме, че сме преживели опитност, която ни е помогнала да приемем някоя своя по-проблемна част от себе си, си мислим, че ще ни е по-лесно, ако я дисквалифицираме като нежелана. Така тя продължава да си дреме в нас, изчаквайки удобен момент да я срещнем отново и да получи нов шанс да я обикнем и приемем.

Аскетизмът много не помага в това упражнение. Само отлага неизбежното и може да ни разтърси много по-сериозно, ако сме успели да си внушим, че сме помъдрели много междувременно. В такива ситуации най-тъпото е, че оглупяваме много в собствените си очи. Това също е описано отдавна – още в "Сидхарта" на Херман Хесе. С пробуденото си духовно съзнание той много ясно вижда илюзорната същност на "обичта на хората-деца", както нарича всички нас, които изпитваме болка, ревност, собственически чувства и цялата гама емоции, заради които "любовта ни боли". Но когато сам се влюбва в куртизанката, която е пробудил за нов живот, изживява един от най-драматичните си моменти като смъртен. И най-много го ядосва фактът, че той – посветеният изживява емоциите на "хората-деца". А това си е самоосъждане, откъдето и да го погледнеш.

Въобще, разбирането какво всъщност се случва, нито те предпазва от опитност, нито прави нещата по-лесни, когато ги изживяваш. Нито си по-умен, когато правиш глупостите, които преживяването изисква, за да бъде такова каквото е, истинско и докрай.

Може би единственото, на което осъзнатостта помага, е когато всичко свърши, да не носиш у себе си горест, а да си изключително и дълбоко благодарен, че си преминал през това – каквото и да е то. Само тогава има шанс някои от неприятните моменти, които свързваме с любовта, да не се повторят повече. А хубавите да се умножат.

А колкото до архетипите – колкото повече от тях съдържаме в нас, толкова по-интересни хора и изживявания ще привличаме. В крайна сметка това осмисля живота.