Обичам сутрините, в които се събуждам развълнувана и нямам търпение да стана. Обичам и сутрините, в които не ми се става. В които предпочитам да се сгуша още малко в себе си, в уюта на сбогуването със съня, който ми е разказвал своите приказки.

Обичам и среднощното ставане, след което можеш осъзнато да се насладиш още малко на топлото легло. Обичам и ласките в полусън и дъха във врата ми. Но не винаги и не на всяка цена.

В момента, в който престана да ги харесвам, директно започвам да не ги понасям. Без преход. Не съм в състояние да се самоубедя, че трябва да ги приема в името на нещо си. Няма такова нещо. Трябваха ми години, за да го осъзная, но вече съм сигурна, че нищо не е по-голямо от дълга към екстаза.

И в момента, в който „нещо” престава да бъде негов генератор, се считам за напълно свободна да си осигуря екстазното преживяване по други пътища. Дори въобще нямам намерение да разтягам поредните локуми за нюансите на взаимоотношенията преди, по време и след преживяванията в леглото.

Както всичко останало, смятам, че ако не си отдаден напълно в момента, в който изживяваш разгръщането на чувствата и усещанията в теб, не правиш любов, а нещо друго – било то порив на първичната физиология, дълг, нужда на егото да се доказва, някакъв вид негласна сделка... все едно.

Когато Джон Ланчестър е създал своя кулинарно-естетски шедьовър „Дългът към удоволствието”, не е било много прилично да се говори за „удоволствието” като път за себепознание, просветление, еволюиране... Удоволствието е било приемано по-скоро като греха на разглезени аристократи, като част от общественото лицемерие, механизъм за власт и контрол.

Страданието, мъката, отказването от насладите за сетивата са промотирани като път към светостта. Онова, което не се е разбирало тогава, а и все още не е съвсем ясно, е че удоволствието и екстаза са създали културата на тази цивилизация. И не само на тази.

Тази мощна, неразрушима енергия е намирала своя път през мракобесни периоди, през всички моменти, в които различните хора и нации са били подложени на подтисничество, унищожение, войни, глад, кризи и депресии. Както сред богатите, така и сред бедните, винаги са се намирали хора, които са се отказвали от страданието и са поемал по пътя на удоволствието. Като път за собственото си спасение.

Това са хората, останали в историята с нещо значимо. Точно това са правели и светците с тяхното отшелничество. То не е било страдание, а освобождение от него. Мъчили са се само онези, които са ги следвали без да разбират какво правят и защо го правят.

Проблемът е, че те са били летописците... като в онази карикатура, в която Христос казва на апостолите: „слушайте ме внимателно, защото не искам да се озова с четири различни варианта на това, което ще ви кажа“.

Биографите и летописците, да не говорим за журналистите, оставят като послание само онова, което могат да разберат. А не същината на екстаза, до който са се докосвали светците и големите играчи на живота.

За мен по-яките светци са онези, които са оставали сред обществото, пълно със заблуди и заради собствения си дълг към удоволствието са създавали изкуство, култура, музика, поезия, вълшебства в кулинарията, паметници на архитектурата, открития в науката, киното, телеграфа, телефона, компютъра и интернета...

Всички те имат нещо общо – не са вярвали в страданието, не са се чувствали жертви, запазвали са съвестта и способността си да обичат. Тъй като е невъзможно да изпиташ удоволствие, което да еволюира в екстаз, ако не можеш да обичаш. Ако сърцето ти не се разгръща в момента, в който седнеш да си вършиш работата.

Някои от тези хора са били богати, други – много бедни, някои са имали партньор до себе си, други – не. На всеки му е било по-удобно по избрания от него начин. Но не това има значение, а че обществото не им е попречило да изживеят страстта си и да оставят своето наследство. Въпреки версиите на летописците.

Знам, че обичате историите за техните трудности. Но те не са писани от самите тях. Страничният наблюдател може да се възхищава, но ако сам не познава движещата сила на екстаза, би бил способен да припознае и разбере единствено познатото – трудностите. И да отсъди, че средата не е била готова за гения, който се е разхождал сред нея. Това убеждение е толкова силно вкоренено, че „трудностите и борбата с тях” са най-устойчивата „религията” на объркания свят, в който живеем. Хайде стига толкова. Това въобще не е вярно.

Смея да твърдя, че нито един истински творец или светец, не се е „борил с трудностите”, а просто не им е обръщал внимание, защото е бил прекалено завладян от вътрешния си екстаз. Онова състояние, в което не се питаш как да постъпиш правилно, кое ти куца – даването или получаването, балансирана ли ти е мъжката и женската енергия, какво е любов, а изживяваш в един и същи миг пълния пакет от благодарност, прошка, състрадание, смирение, радост и щедрост.

Само това може да ни движи напред. Всички други „мотивационни инструменти”, за които са изписани купища книги и се водят стотици семинари са пълна смешка.

Започнете с нещо дребно – доставете си удоволствие. Позволете на това удоволствие да прерасне в усещане за обожание. Запомнете тази приятна емоция и я поливайте редовно. Грижете се за нея, утвърждавайте я с тихо и свещено благоговение, за да ѝ позволите да порасне до екстаз. До ежедневния екстаз от съществуването.

Какво ще работите, когато това се случи, кого ще обичате, с кого ще правите любов? Оооо, за това въобще не се притеснявайте, освен ако не ви е страх от изобилието.