Седнахме наскоро с една приятелка на сладка приказка. Онази същата, с която сме си обещавали, че ще си отживеем, когато станем на 64.

Тази възраст не е някакво магическо число, изчислено с методите на Кабала. Съобразено е по-скоро с предвижданията за самостоятелност на нашите деца.

Сега обаче, с тези университети в чужбина, отживяването леко подрани. Като изключим финансовата част, която, малко или много, също поставя своите пранги, в случая става дума за емоционалната опора, която внасят у дома.

В ранните ни 30 години, пращящи от живот и сексуалност, нямаше как да ни хрумне, че тези мънички същества, напълно зависими от нашата грижа, имат основна роля в интимния ни живот. Тогава имахме по-скоро нагласата, че му отделяме време само в моментите, когато сме ги поверили на бабите и дядовците и може да обърнем малко внимание на себе си. И използвахме всяка свободна секунда от това време, платена с редовно недоспиване и алка салцер сутрин, за да си вземем колкото можем повече приключения за сетивата.

Е, те пораснаха и започнаха да напускат домовете. Понякога сме мечтали за този момент – за времето, в което ще може да правим каквото си искаме, без да се съобразяваме с времето за лягане на децата, всичките им курсове, учебни заниятия, топла храна. За мен този период все още е актуален и често се хващам, че сега се старая да присъствам пълноценно и с отдаденост на тази финална права, преди синът ми да получи своята самостоятелност.

За приятелката ми обаче, този момент вече е настъпил и признавам, нейното признание за това как се чувства сега, със съпруга си, с когото връзката им е още от гимназията, ме свари неподготвена: “... и сега трябва да се запозная с мъжа ми, той може би е някакъв готин човек, не знам. Когато децата ги няма, аз не го познавам. Всичко винаги се е въртяло около тях. Целият ни съвместен живот.

Не знам как да ти го обясня, защото ти нямаш този проблем, но ми е непознат. Сега децата няма да могат да се върнат за Коледа. И се запитах: “Е, това ли беше?”... Едва когато те напуснаха, забелязах, че не съм щастлива с работата си и че без да си давам сметка, съм живяла живот, към който нямам никаква привързаност. Сега остава да разбера какво искам да правя и как ми се живее. Докато станем на 64, ще го нацеля ли, според теб?”

За нея не се притеснявам, тя ще го нацели, защото умее да бъде щастлива. Именно нейното правило Have fun or fuck \it\  (няма да превеждам) ми е било пътеводна светлина в някои по-драматични моменти, но тук става дума за друго. Докато я слушах, си дадох сметка колко правилно съм постъпила за себе си, като не избрах живота в двойка, а по-скоро глутницата. Съмнявала съм се дали нещо съществено не пропускам, разбира се, но вече имам нужната дистанция, за да преценя, че очевидно съм позволила на интуицията да ме навигира изненадващо добре.

Социолозите твърдят, че хората, които чувстват стабилност в живота си, дневно комуникират с четирима човека, към които имат емоционално отношение. Те може да са съпруг и две деца или в по-нестандартните общности да бъдат включени бабите и дядовците или някоя гледачка на детето, която става част от семейството, но може да бъдат и кръг от приятели. Важното е, че намалее ли бройката под четири, човек веднага чувства нестабилност, дискомфорт, усещане за самота и липса на подкрепа. Все едно се счупва крак на маса или стол.

И като се замислиш, всяка стабилна опора в познатия ни свят има четири подпори – основите на къщите, столовете, масите, дори и ръцете ни, макар във въздуха имат отношение към баланса на движението и стойката ни. И те са ни опора, в седнало и изправено положение.

Сетих се още, че когато даваме примери със семействата на нашите предци, оцелели въпреки превратностите на живота, причината за тяхната стабилност може би не е била само в патриархата като стил на живот. А в това, че обикновено са имали много деца. Семейната общност понякога е наброявала над десетина човека. Това си е стабилна основа, която може да поеме вълните на приемственост.

Не е чудно, че сега, твърде малката семейна общност се разклаща лесно. И няма нищо странно или “модерно”, хора с деца от различни връзки, да заживяват заедно далеч по-щастливо, отколкото са се чувствали в нестабилния модел на двойката.

Впрочем, тази идея е развита по много симпатичен начин във филма “Китайски пъзел”. В този приятен и забавен киноразказ с всичките му сложни взаимоотношения между големите хора, децата по един ненатрапчив начин се оказват “лидери на мнение” по отношение на интимните връзки на родителите си. И това е добро.

А за глутницата ще разкажа повече следващия път.