Миналият път ви разказах за деня, в който изживях осъзнаването на това, че в крайна сметка всяка любов е довела до нещо добро. Както за самата мен, така и за всеки един, който е бил обичан. Подобни осъзнавания не са нещо чудотворно. Те са резултат от натрупване и наблюдение.
Те се отключват, когато позволиш на сърцето да се отвори и да приемеш всичко, което ще се случи, независимо дали изглежда като проклятие или благословия. Невинаги се разбира веднага, че всичко е наред. Често е обратното – по отношение на онези, за които най-много ти пука, ефектът може да е противоположен.
Да побегнат през глава и да не са в състояние да кажат нищо по-смислено от “Не знам защо. Не мога да продължа”. Това е, ако са интроверти. Ако са екстроверти, със сигурност ще си позволят да нападат, да обвиняват, да “изтласкват” страхове, претенции, гняв, да изтъкват цяла серия “много по-важни от теб и любовта ти неща”.
Забавното е, че когато един човек с отворено сърце застане редом до друг, който не е в състояние да изпита това разгръщане, този, който е все още “затворен”, се сеща внезапно за хиляди хора и проблеми, на които иначе е склонен да не обръща внимание и да подценява. Защото не намира сили да се захване с тях и да намери някакво решение. И това не е страничен ефект на обичта, а съвсем основен.
Сигурно вече махвате с ръка презрително, когато чуете клишето, че за да обичаш друг, трябва първо да обикнеш себе си. Да, бе да, ама какво означава това? Да се глезя с някакви неща, да си почивам, да не обръщам внимание на гадовете, ама как – нали живея в това общество, трябва да ходя на работа, да се храня, да задоволя капризите на тоя и на оня и то не остана време за мен.
Обичта към себе не означава просто да отидеш на тайландски масаж. Означава да си решиш проблемите. Да не се правиш, че не съществуват и да очакваш, че някак от само себе си, ще се наредят само, защото нямаш сили да се занимаваш с това. Любовта е светлина. Тя осветява хаоса, който сме създали в живота си. Тя е това, което кара пълничкият тийнейджър, залепнал за компютъра, да си вдигне задника и да отиде да спортува; тя е това, което кара разведеният татко да се сети, че освен месечна издръжка, може да дава на детето си любов и да каже на новата жена в живота си: “извинявай, но в неделя съм татко”. И да прекара истински добре с детето си, вместо в леглото и пред телевизора с пица и бира; тя е това, което ще го накара да отиде при терапевт, когато има проблеми с ишиаса, защото, ако продължава да ги има, няма как да му се получат нещата със секса; тя е песните, които едно момче се учи да свири на китара, за да впечатли момичето на сърцето си; онова, което събужда отговорността да се стегнеш и да направиш това, което винаги си твърдял, че искаш да правиш.
Денят, в който бях очарована, всъщност си спомних много от гадните моменти на хаоса, който се е показал, когато е бил “осветен” от емоциите, които е разгърнала любовта. Спомних си колко много неща съм направила, за да реша собствените си проблеми в най-широк диапазон – здравословни, финансови, професионални, семейни... И като в притчата за сътворението “видях, че това е добро”.
После отворих поглед към онова, което се е случило с обектите на моята любов и разбрах, че колкото и малоумно и неадекватно да е изглеждало всичко в периода на “хаоса”, в крайна сметка е било добро. Точно тогава се случи разгръщането. Имах чувството, че сърцето ми стана толкова огромно, че пое в прегръдката си не само земята, но и целия Млечен път.
Случи се съвсем неочаквано. Просто бях седнала на тревата в един хубав ден, за да си почина между две срещи по работа. Сетих се, че имам една забравена курабийка в чантата и нахраних с нея гълъбите, врабчетата и свраките. После срещнах един симпатичен познат, който спонтанно ме целуна, а не е от тези, с които по принцип се целуваме и прегръщаме, когато се видим. Оттам насетне постоянно виждах млади хора, които се прегръщат – в градинките, насред тълпи от движещи се и бързащи хора, навсякъде. Една приятелка пък ме попита: “Какво си си правила на кожата? Сияе.”
Срещах и други – които казваха, че нещо не им е добре и ги боли сърцето, може би трябва да се приберат, да забавят ритъма и да си полегнат. Добра идея.
Срещах и такива, които вдигаха скандали за щяло и нещяло, защото им е нервно, всичко им пречи и не могат да си намерят място. А аз ги гледах и им се радвах тайно - вече бях сигурна, че светлината ги е докоснала. Тя просто не те оставя на мира, докато не си подредиш вътрешния свят, така че всичко в него да е изтъкано от хармония и красота. Е, има работа за вършене. Но поне е смислена, защото се отнася лично до теб.
Но в крайна сметка, на любовта именно това ѝ е работата – подкрепя те мълчаливо, докато фучиш и трещиш, за да пречистиш себе си и да отвориш пространство, в което да се настани и заживее като у дома си. Точно там, където ѝ е мястото.