Преди няколко дни споделих на стената си във Facebook един текст за дарът на самотата.

Това, което хората наричат самота – да не си в двойка, да не приемаш като личен провал това, че не си успял да запазиш брака или връзката си, или че не ти се получава да имаш някакви приказни взаимоотношения.

Аз не бих нарекла това скъпоценно общуване със себе си  „самота”, но знам, че докато се освобождаваме от някои общоприети клишета, неизбежно ще употребяваме неправилните думи. Този текст сигурно дълго ще продължава да бъде един от най-харесваните и споделяните  от моята стена.

Зарадвах се, че това откровение помогна на много жени да признаят публично, че общуването им със самите себе си им носи неизразима наслада. Да се почувстват съмишленици в една промяна, която макар да им е изглеждала твърде лично преживяване, вече е трайна тенденция.

А още по-хубавото е, че това отвързване на връзките, които ни привързваха към традицията на патриархалните модели, няма нищо общо с отричането на мъжете или с феминизма. Макар да се преминава и през тези „нива” в играта, те в общи линии се преболедуват като детска шарка. Минеш ли ги веднъж, не може да ги пипнеш повторно. Вече имаш изграден имунитет. Затова твърдя, че и това вече е в историята. Истински щастлива съм, че живеем във времена, в които не просто ставаме свидетели, а буквално създаваме нова същност – не на жената, а на хората въобще. Само преди 10 години бях истински отчаяна, че това или няма да го доживея, или въобще няма да се случи.

Доскоро се случваше приятелки, приятели, гаджета, да ме питат разтревожени: „Какво ти има?”, когато се оттегля от весела компания и се отдалеча някъде встрани сама. Или когато стана посред нощ от топлото легло, напуснала на пръсти нечия прегръдка, за да поседя на балкона под звездите или да пуша на дивана в хола в тъмното...

Както казва и авторката на статията за самотата, Ида Моазеску: „По нашите географски ширини да си сам/сама е все едно да ти „има нещо”. „Нищо ѝ няма, ей на – хубава, работна, здрава, образована – пък сама!” – тръшкат се бабите ни... Забавното е, че докато ние сме все по-добре, преоткривайки себе си, бабите ни все повече се тръшкат на тема „какво става с живота ни”. Та, наблюдавайте как реагират бабите ви – ако много се тревожат за вас, значи ви предстои най-хубавото. Този критерий никога не ме е изоставял. Притеснявала съм се за себе си само когато майка ми и баба ми вземат, че се успокоят, че всичко ми е наред. Слава Богу, било е временно.

Е, ако вашите майки и баби са минавали през вратата със страховития надпис „самота” и са откривали своите съкровища, този критерий може да не е уместен за вас.

Но в случая повече ме занимава въпроса „какво ти има?”, когато би трябвало всичко да е просто перфектно, а ти паркираш в отбивката и навлизаш в своята „самота”. Едно е да се разделиш с някого, с когото си живял дълго и да преоткриеш себе си в усамотение, друго е да го правиш и на първа среща. Трябва да ти „има нещо”. Определено.

В коментар под статията, една приятелка написа: „днес може да се чувстваш комфортно, утре нещо да ти завърти главата и да започнеш да драматизираш. Живот, жени, хормони, емоции – нека да има от всичко”. Разбира се, нека има от всичко. Но това, което се опитвам да кажа, не е в противоречие нито с емоциите, нито с хормоните ми, нито с факта, че обожавам моментите, когато „нещо” ми завърта главата. Дори и тогава не ме свърта и ставам много нервна, ако по някаква причина не успея да се „измъкна по терлици” и да остана сама със себе си, за да чувствам и да се насищам с дълбочината на емоциите. Да изживея напълно осъзнато това, което чувствам.

Разсъждавах известно време защо това смущава хората, когато дочух разговор между две момичета: „Когато изпадна в някакви кофти състояния, гледам да остана сама. Това, че се отдалечавам  от хората много ми помага да се прояснят нещата. И всичко си идва на мястото”. Познато ви е, нали? Само че прибягваме до тази тактика, когато сме в „някакви кофти състояния”. А защо се приема, че „ти има нещо”, когато прибягваш до нея и в „някакви супер готини моменти”?

Отговорът дойде чрез един цитат от Ошо, на който попаднах почти мигновено след като си зададох въпроса: „Енергията трябва да твори, да създава. Ако не я използваш за щастие, същата тази енергия ще бъде използвана за нещастие. А в нещастието имаш така дълбоко вкоренени навици, че в него енергийният поток е напълно свободен и естествен. За щастието той трябва да се изкачва нагоре по хълма. Следователно трябва да бъдем постоянно нащрек и когато настъпи моментът, позволи му да те сграбчи, да те завладее и му се наслаждавай абсолютно, тотално...”

Така е, свикнали сме да ползваме енергийния поток чрез нещастието, затова и по-често разни „кофти състояния” ни помагат да си проясним нещата и всичко да си дойде на мястото. Но също така съм убедена, че е дошло времето да създадем нови навици и да се научим да ползваме този творчески енергиен поток и чрез щастието. Независимо, че и двете са илюзия. Докато съществува, поне да я ползваме практично.

Както и да изглежда отстрани, аз ще си изкачвам щастието нагоре по хълма във всеки един момент, в който ме сграбчи като страстен любовник, на когото не мога и не искам да устоя.

От първа ръка знам, че този сладострастен танц, достъпен само във вътрешния ти свят, има магията да преподреди света ти, така че всичко да си дойде на мястото. Пък нека ми „има нещо”.

Рано или късно, близките свикват, че макар да не те разбират, ти си се чувстваш добре. Много добре. И още по-хубавото е, че това е заразно. Разбираш го, когато ги чуеш да ти казват: „Абе, има нещо в тази работа” . 

Прочети още от Михаела Петрова:

Приятелство или връзка?

Не мога да ги нарека "приятели"

Любовта като разход, който ти е приятно да направиш