Като за Великден, мисля, че е редно да поговоря малко за разминаването с очакванията, което неизбежно се получава, когато човек поеме по пътя на духовното преживяване на любовта, дори когато мотивът му е да подобри интимния си живот.

Обзета си от любовна мъка, от раздяла, от проблем с това дали си достатъчно харесвана, привлекателна, обичана. Или те нападат страхове – от обвързване, от изоставяне, от обсебване от другия, от дълбока несигурност какво точно искаш от една връзка. Дори когато всичко е наред –  дом, партньор, деца, работа, добри доходи и социални осигуровки и въпреки това не си "окей". Напротив – една дълбока депресия се загнездва някъде дълбоко в теб.

На всички ли се случва? Лъжат ли онези, които изглеждат щастливи в любовта и сервират на гладната публика своите истории от типа "щом сме двама, страшно няма"? Никога ли в тях не са се прокрадвали съмнения – не в другия, а в себе си? Никога ли не са си задавали въпроса: "Това ли е всичко, което искам? Какво ми липсва, за какво съм гладна и жадуваща?"

Защо дори ежедневие, в което няма нито едно от популярните лишения, тъй често се превръща в "непосилна лекота на битието"? Или хайде да не си говорим глупости – познавате ли някой, който да твърди, че нищо не му липсва? И не е тибетски лама? Кога за последно сте изпитвали блаженото чувство: ето сега абсолютно всичко е наред и нищо не ми липсва? Браво на вас, келнер, Edna Маргарита! 

Необходимостта да запълним някаква липса – това ли е, което ни тласка един към друг? Колко двойки са заедно, защото не съществува нищо по-естествено от това да са едно цяло?

Не вярвам да има човек, който да не си е задавал тези въпроси – независимо дали е мъж или жена. И в крайна сметка да не филтрира по-голяма част от тях, когато взима решение дали да остане в Edna връзка, или не. А след време намира съвсем различни причини да бъде доволен от своето решение. Или обратното - да се чувства примирил се, изгубен и някак не на своето място. И да тръгне да търси нещо друго. Нова любов от баналния вид или нова представа за понятието "любов".

Труман Капоти го е казал много отдавна: "Дори и най-почтено съчетаните двойки, в началото са били привлечени един към друг на принципа на взаимната експлоатация – секс, подслон или удовлетворяване на Аза". Това негово заключение спокойно може да изчерпи въпроса.

Защо въпреки това продължаваме да вярваме, че е възможно да има и други начини да споделим пътя си заедно? Защо и най-големите циници, тайничко мечтаят за любов – не от онзи първобитен тип с преследвания, завоюване и цялата гама "мъжко-женски игрички", а такава, която да се случи най-естествено, да се настани в живота ни удобно и той изведнъж да се осмисли?

За добро или лошо, живеем във времена, в които всичко е опитано, изследвано, проверено чрез лично изживяване. Експлоатирано във филми, сериали, анимационни филми и реалити формати. За да се стигне в крайна сметка до някоя или няколко на куп философии, учения, практики, терапии, които се свързват с понятието "духовност".

Според едно изследване на психоложката Чана Улман, което тя направила в опит да разбере защо хората сменят вярата си, установила, че не търсят нова идеология, а нова форма на "емоционално облекчение". Може би е същото в нашите интимни връзки. Не сменяме вярата си в любовта. Онова, което търсим е нов вид емоционално облекчение. И в крайна сметка, няма нищо чудно, че след известна опитност в един повтарящ се модел, разбираш, че той повече няма какво да ти даде.

Дори не става въпрос за травми, за цялата гама от едипови комплекси и модели на бащата. Идва моментът, в който се уморяваме от всичко това. Настъпва истинска, вездесъща потребност за простичка, семпла, чиста нужда да обичаме и да бъдем обичани безусловно. Тя е кодирана в нас.

И все пак, да се върнем на въпроса от началото: защо нещата във връзката ни се влошават след като потърсим и вземем, че намерим дори и мъничка частица от тази прословута "безусловна любов" у себе си?

Според мен, причината е, че това мимолетно докосване до същността ни, веднага влиза в рязък контраст с абсолютно всичко, което обичайно правим, за да имаме успех – бил той в любовта, кариерата, печеленото на пари, постигането на статукво, слава и оргазъм.

Най-зашеметяващото противоречие, което спъва всяка крачка в опитите да "оправим нещата" след като сме изживели това състояние на любов, е че в познатата реалност навикът е да правим нещо, за да постигнем друго. Докато преживяването на безусловната любов, на истинската ни същност, е по-скоро "нищо-не-правене".

Нищо не правим, за да го постигнем. Нищо не правим, за да получим прошка. Нищо не правим, за да бъдем обичани, нищо не правим, за да се изпълним с тази любов, с покой, щастие, радост.  Абсолютно нищичко, освен да го допуснем. Няма нужда от никакъв пазарлък, заслуги, привилегии, усилие или пък богоизбраност. Затова повечето хора успяват да усетят истинско "емоционално облекчение" от вменената потребност да заслужават любовта, когато се посветят на своята вяра. Но когато се "завърнат" в света на рациото, волю-неволю се налага да сменят "предавката".

Този свят функционира "заради". Шефът, подчинените, съпругата, съпругът, приятелите искат много и различни неща от нас, за да си заслужим заплатата и времето на щастие и радост заедно. И ние го изискваме. Правим го неволно. Такава е играта. Така сме свикнали. Този парадокс рядко се осъзнава. 

Единственият начин да пренебрегнем капаните на света, който няма да спре да опитва да ни вкарва в клишетата на "заради" с безсрочен договор за перманентна депресия, е да вземем решение да обичаме "напук”. Не "заради". Това е личното ни Възкресение.

Малкото неудобство е, че всички връзки от типа "заради", автоматично се отлюспват от живота ни.  Но бъдете спокойни, вече има достатъчно хора, които живеят "напук". И най-хубавото е, че за срещите с тях все още няма наръчници за "успешни връзки". Няма и да има. Те не влизат в "учебника" на каквото и да е от вече познатото и изследвано, дори и в съвместимостта по зодиакални знаци. И това им е най-хубавото.  

P.S. Текстът е вдъхновен от думите на Ерик Уайнър: "Напук" са най-свещените слова".

Това е най-хубавото нещо на света – да си малко егоист и да инвестираш в себе си