Михаела Петрова
Споделих миналия път (преди време), че обичам да се оттеглям в себе си не само в случаи на „кофти тръпка”, а и когато ме плени красива емоция.
Особено тогава. Може би, ако не го правех, нямаше да мога да пиша, защото когато седна пред белия лист обикновено навлизам в дълбочината на различни състояния, които са станали част от моите преживявания.
Разхождам се напред-назад из тях и наблюдавам какво е останало живо, кои усещания са ме напуснали завинаги, кои са се утвърдили като острови на вътрешния мир. Понякога се сещам и за конкретната ситуация, в която са били посяти у мен.
Наскоро ми направи впечатление, че това са все спомени от моменти, в които съм съвсем сама и осъзнаваща какво се случва с мен. Сякаш насред самото изживяване съм спряла времето с онова, Гьотевото „О, миг, поспри! Ти си тъй прекрасен“, за да ги уловя с ръка както се хваща летящо глухарче и да погледна света през тях.
Гледали ли сте към небето през глухарче? Нежните му бели цветове са като кристална топка, която пречупва светлината така, че виждаш дъга. Нещо такова се случва и с хубавите преживявания, когато погледнеш към вътрешното си небе през тях. Макар и за секунди, виждаш някакви неща „отвъд дъгата”.
Според моите наблюдения и опитност, колкото повече общуваме с вътрешните си светове в моменти на съзнателно усамотяване, толкова повече се подобрява и комуникацията ни с останалия свят. Става по-устойчива и независима от външни обстоятелства.
За да не звучи всичко това като празни приказки, ще повдигна леко завесата и ще разкрия някои усещания, които дори съм успяла да щрихирам с думи, взряна през цветовете на уловения като глухарче миг.
„Наблюдавам как енергията се изтегли. Първите няколко дни, се беше ширнала. Сега е обла и се събира в нещо като вибриращ облак. Сякаш е зародиш. И както при бременност, започна там да фокусира всичко. Изглежда малка топка в сравнение с разгърнатото състояние, но събира енергията от всичко друго, което правя и я насочва към този зародиш.
Когато си в началото на връзка с някого, или на нещо важно за теб, трябва да си точно толкова нежен към себе си, колкото когато забременееш. Да гледаш, четеш и да си причиняваш красиви неща. Същото е и с любовта към себе си. Първоначално тя не те разгръща, а те фокусира в грижа за самия теб. Изпълването с живот идва постепенно”.
„Не мога да искам да ми принадлежи дори личността, която ползвам аз в момента... при това положение как мога да искам да ми принадлежи личността, която ползва някой друг?
Единственото, което мога да направя, е да се наслаждавам до предела на възможното на личността и тялото, която ползвам, без да имам потребност да унищожавам която и да било емоция.
Приключих с онази история – като не ми изнася нещо, да казвам „Не ми пука”. Имам си очарователна емоция, на която много ѝ пука. Тя ми е като СОТ. Напомня ми, че все още не ми е омръзнало да си играя. Особено когато общуването с някой друг разгръща способността ми да (се) обичам и да се сливам с изначалната творческа енергия”.
„Старата травма казва: „Аз съм тук, но не за да ти съсипя живота, а за да те въздигна”. Не съм тук, за да изпиташ болка, страх, уязвимост, а за да ме прелъстиш като „минеш през мен”. Само тогава би разбрала, че не съм чудовище, а прах, мъгла, през която не прониква светлината... ”.
„Всеки един момент, когато изживяваш красотата да обичаш себе си чрез любовта към друг е една успешна (с)връзка.
Това е преживяването на собствената ни божественост, което всички тепърва ще откриваме и с която ще се озорим докато свикнем, но това е положението. Разкош.“
Прочетете още от Михаела Петрова:
💕 „Да ти има нещо” – новата ми стара страст
💕 Не мога да ги нарека "приятели"
💕 Любовта като разход, който ти е приятно да направиш
