Златен текст на Михаела Петрова, който ни е приятно да четем отново... (бел.ред)

Точно така, допускам, че вече не съм в състояние да подчиня цялото си съществувание на емоцията, която съпътства класическото влюбване. Онова влюбване, при което толкова си падаш по някого, че ставаш като кон с капаци за всичко останало.

А всички други хора ти изглеждат скучни, грозни, неинтересни, досадни.

Влюбването, при което занимаваш приятелките си с един и същ разказ в различни нюанси за обекта на любощенските ти вълнения. Онова състояние, в което неговите прояви на внимание или невнимание към теб са единственото, което определя деня ти като хубав или много кофти, докато животът ти поднася дарове след дарове, а ти въобще не си готова да им обърнеш внимание, ако в тях не присъства обекта на твоите въжделения.

Нещо повече – ставаш високомерен и дори циничен към всеки друг, който прояви внимание и мило отношение към теб. Или не дай боже започне да флиртува. Истински влюбената жена направо е възмутена в стил: тоя пък какво си мисли и на какво се надява? Парадоксалното е, че това поведение се приема за един вид здрав морал и вярност. И много често се пренася и в отношенията по-нататък, когато страстите са поутихнали и изведнъж започнеш да забелязваш останалия свят. Паралелно някои от илюзиите, в които сме се влюбили са поизгубили своята сила заради общуването с човека такъв, какъвто си е. Тогава сме склонни да се подтискаме – къде изчезна любовта, харесват ми и други хора, явно вече не обичам.

Компромис ли е да останем заедно? Как да възвърна страстта и любовта? При по-ревнивите натури, тези моменти на раздяла с илюзиите са съпътствани и с обвинения от най-различно естество, като водещо е "ти не ме обичаш вече".

В никакъв случай не подценявам хубавите моменти от този биохимичен процес, който е най-прекият път към леглото. Влюбването си има и своите достойнства – най-малкото е в състояние в миг да те накара да забравиш всички страхове, всички рани от предишни връзки, абсолютно всичко, което би подронило твърдата ти вяра в силата на любовта. Така де, онова, което в момента на влюбване си в състояние да дефинираш като "любов". И което, бидейки твърде персонализирано и маниашки фокусирано, всъщност те отдалечава драматично от същинското изживяване на любовта.

Не подценявам и чисто житейските уроци, които "влюбването" ни преподава. Като например това, че откриваш колко сила за живот и приключение имаш. И колко невъзможни неща си в състояние да направиш. Влюбена до ушите съм ставала в пет сутринта само за да отида там, където е моят любим, катерила съм заснежени склонове по маратонки, тръгвала съм в 3 през нощта за морето само с дамската си чанта, намирала съм пари и възможности за реализация на негови гениални идеи – нещо, което така и никога не направих за моите собствени. И не съжалявам за нито една щуротия, сътворена в това вдъхновено състояние да бъда отдадена на 100% на някой друг.

Вероятно отново бих направила някое от тези неща, но вече не толкова заради самото влюбване, а защото покрай всичко това съм открила какво ми е приятно да правя и какво не. В крайна сметка, когато откриеш, че каквото и да си правил за някого, в когото си бил влюбен, всъщност си обслужвал собствената си илюзия за него, значи е вярно, че си го направил единствено заради себе си. Това наричам "житейски урок", а не процеса на разочарование и заканите "повече няма да правя така". Напротив, ще правиш.

Всъщност, точно това трябва да правиш без помощната патерица на илюзиите, родени от пристрастяването към някой друг. Те са били само подсказването "Ти можеш".

Това имам предвид, когато казвам, че не бих се справила с влюбването вече. Не съм в състояние да се правя, че не знам как емоцията действа като прожектор, който наслагва картините на нашите представи за партньорство и любов върху образа на някой друг. Вече знам и че сексуалното желание е онова, което те кара да натиснеш копчето на "прожекционната машина". Ако нищо не се "размърда" в мен по тази линия, хич и не го натискам. И това от своя страна ми помогна да открия, че хората са си чудесни и без да се налага да се влюбваш в тях. Дори са много по-готини, отколкото биха били, когато замесиш в тестото и емоцията на желанието. На теб ти е много по-лесно да ги приемаш, а и те стават изключително симпатични, когато усетят, че са приети.

Всички познават това приятно усещане, което обикновено се нарича "приятелство". И то е. Колкото повече пораствам и имам перспективата на погледа назад, толкова повече се удивлявам на този феномен на взаимоотношенията помежду ни, който чисто исторически е в "младенческа възраст". Ако се замислим, съществува като модел на общуване помежду ни не много повече от 50 години.

А какво са 50 години в сравнение с навиците да създаваме отношения помежду си единствено по емоционални причини, трупани с хилядолетия? При приятелството между мъж и жена също има някакъв взаимен интерес и харесване, но няма изкривени очаквания. То просто се случва. И надживява всички останали връзки, които ни въвличат в своите водовъртежи и ни откъсват от останалия свят.

Влюбвала съм се много пъти в живота си и за нито един от тези хора в момента не съм в състояние да кажа, че и сега си го обичам. Но нямам приятел, за когото да не мога да кажа че го обичам с цялото си сърце и за когото да не съм в състояние да направя каквото и да е. Веднага. А аз много обичам да обичам.

И по тази причина предпочитам да казвам на влюбването "не, благодаря".

Какво правим със секса ли? Нека оставим тази тема за следващия път.