Текстът ми от миналата седмица – "За какво служат връзките?", предизвика оживление сред моите фейсбук приятели.

Една от тях, художник, психотерапевт и също така, автор на чудесни текстове сподели: "Винаги съм вярвала, че "идеалната любов" прилича на двойка художници, всеки от които живее самостоятелно в ателието си. Двамата от време на време си ходят на гости, рисуват заедно, вдъхновяват се, говорят си, спорят, разказват си истории, споделят опит и преживявания, правят любов, слушат музика, наслаждават се един на друг. После всеки се прибира в собственото си ателие, без животът му по никакъв начин да зависи от другия. Но след всяка следваща среща всеки от тях открива как картините му стават по-ярки, по-дълбоки и по-красиви. И винаги съм знаела, че тези мои възгледи са доста непопулярни".

Появиха се доста поддържащи коментари от жени, които също си бяха отдъхнали, че не са някакви черни врани: "И аз съм на това мнение, но цял живот не успявам да го обясня. И все съм или странна или "не знам какво искам”. Ама ракиено-салатената любов ме докарва до колапс". И на мен са ми казвали, че "не знам какво искам", нищо че като ми свикнат, схващат и колко им е добре. А колкото до "ракиено-салатената любов", единственото наблюдение, което имам по въпроса, направено предимно от скука, е че ракията се отразява по-добе на мъжкото либидо, отколкото всички други видове алкохол, но пък миризмата им след 3 ракии става толкова неприятна, че е все тая как се отразява на потентността".

По-интересното е, че няколко коментара по-надолу, моята приятелка, художничката, започна да размисля не от гледна точка на артистичното си амплоа, а от психотерапевтичното: "Току-що осъзнах, че ако евентуално пропуснем правенето на любов, абсолютно всичките ми близки приятели и от двата пола отговарят на дефиницията ми за "идеална любов" – и леко се обърках. Изглежда не правя съществена разлика между любов и приятелство, макар теоретично да зная, че е редно да има такава. И това ме сепна. В моята представа единствената сериозна разлика е тъмната страст, с която свързвам любовта и светлата радост, с която свързвам приятелството. Друг е въпросът, че отдавна вече смятам тъмната страст за по-скоро невротична, отколкото за секси".

Даaа, и Ерика Джонг го беше казала в книгата си "Как да спася собствения си живот?" – "Ако не беше сексът, щеше да бъде толкова лесно да намерим с кого да живеем". Общи интереси, толерантност към другия, респект към личното пространство и удоволствие да си рисувате света, както ви хареса, когато сте задено..., направо идилия, граничеща с утопия, обаче. Всички знаем, че така не става. Защото, за да съществува една връзка, страст си трябва.

Тя е тази, която намагнетизира пространсвото между двама души. Направо ток ги хваща, когато се погледнат в очите..., а дори и най-деликатното докосване е способно да се трансформира с толкова светкавична скорост в "залепване един за друг", че дори етикетът да се държиш прилично на публични места автоматично губи своята валидност. И аз не смятам тази страст за тъмна. Спомените ми от тези мигове са като първично откровение – експлозия от чиста светлина. Тогава аз не съществувам, ставам хигс-бозон отвсякъде – "частица без маса, която успява да създаде маса в материята".

А дали ще последва невроза или не, зависи единствено от това как новосъздадената "маса", наречена за удобство "двойка" – поне в този момент на сливане – ще реагира на въпроса: "И какво правим сега?".

Това е моментът, който отделя опиянението от живота, от формата на неговата реалност. И не е чудно, че може да доведе до известна невроза.

Ще се развие ли този сблъсък на две Вселени в посока приемане един на друг, или енергията на всеки тихо и кротко, с подвита опашка или с драматични излияния и въпроси "къде, как и защо сбърках?" ще се оттегли отново в "нулевата си точка", където в най-добрия случай ще продължат да съществуват в паралелни реалности?

И да, това въобще не е секси. Нито е cool. Просто е най-елементарен отказ да излезеш от зоната си на комфорт. Опитвала съм да контролирам страстта си достатъчно много, за да знам всичко това от личен опит.

Нещо повече – отказвала съм се от нея, за да не ми мъти главата и съм си прекарвала доста приятно в така наречените приятелски връзки от типа на гореописаната утопична идилия -  с някого, с когото имаш и бонуса, че си окей и да се забавлявате в кревата. Не е онази страст, но в никакъв случай не е и компромис. Много сполучливи бракове всъщност се крепят на това споразумение. Обикновено жената е преживяла някаква своя голяма страст или множество такива, чиято сила е приела като разрушителна и е предпочела да сключи мир със себе си и с общността, като избере партньор по сходство и като надеждно приятелско рамо.

Но рано или късно, в живота на всеки се появява "онзи поглед", при който човек изведнъж осъзнава, че не е бил цял, а вече е. Това няма нищо общо с възбудата в гениталите при първичното привличане. То в най-добрия случай казва, че хромозомите ни са подходящи да имаме деца. Няма нищо общо и с пеперудите в стомаха, които са сигнал, че има там някакви емоции и страхове за преработване, нищо общо дори с енергията на сърцето или блокирането на гърлото, в незнание какво да каже от красотата, която усеща.

Очите знаят най-добре. През тях гледа Душата и безпогрешно разпознава своята половинка.

Тогава страстта е светла, сексуалното общуване е съвсем хармонична част от любовта и всичките определения за връзки, спокойно могат да се анулират. Знам, че и това ви звучи като утопия. Но не е. Само сме изгубили навик да се доверяваме на този зов. Въпрос на воля е да си го възвърнем. И да вземем да прекрачим тази пуста зона на комфорт. Просто за разнообразие.