Знае се, че жените са по-приказливи за своите емоции и може би затова по-лесно преминават през своите кризи, съмнения и притеснения, свързани с мъжете, които пресичат житейските им пътища.

Това е така само донякъде.

И мъжете могат да говорят. И още как – все още най-хубавите книги за човешките взаимоотношения са написани от мъже. Просто онова, което дори талантливите в писмения изказ не могат, е да седнат и да ти го кажат в момента на преживяването. 

И добре, че не го правят, защото метафорите и дълбочината на онова, което преживяват, но трудно изказват, може да свари всяка жена неподготвена. И да я накара или да го обяви за луд и да избяга посред нощ като безстрашен нинджа, без дори да си повика такси, или да потъне във водовъртежа на безмилостния парадокс, че това, което чува и вижда зад открехнатата завеса на неговия емоционален свят, някак не ѝ се връзва с онова, което е готов да направи или да не направи за нея.

Имам късмет да познавам емоционалния свят на мъжете, защото много години наред съм си говорила с тях до зазоряване в едни софийски барове, които приютяваха душите на онези, които поради липса на по-добро определение, мога да нарека „артистичната софийска бохема”. Знам как обичаха жените тези мъже. Още тогава не можех да обясня на семейните си приятелки „защо тогава стоят в тези барове, а не са при тези обичани от тях жени у дома”.

Не знам какво биха казали психолозите и не ме интересува.

Може би имат нужда от дистанция или просто от слушател, който след откровението им няма да каже „Хайде веднага да отидем в Казабланка”. Слушател, който няма да ги засипе със задълженията, които биха произтекли от това споделяне, а кротко ще приеме още едно питие. Може и да греша, но мъжете са практични. Дори и когато споделят емоциите си. От нашето момичешко приказване за това как се чувстваме не следват по-различни отговорности от обичайните. И да сме казали какво изпитваме, и да не сме, пак ще сготвим и изчистим, пак ще се погрижим за уюта на дома. Но ако той си каже, може да му се наложи да си прибере чорапите, а това, съгласете се, е малко досадно. Категорично ще се почувства неразбран.

Но това, което искам да кажа, е че от мъже съм чувала много повече красиви истории за чувства, отколкото от жени. За това не вярвам в клишето, че жените са по-добри в споделянето. 

Ние сме по-добри в бърборенето. И това се обуславя от различния начин, по който изживяваме чувствата си. Жените сякаш сърфират по вълните на емоциите. Могат да падат, да ги помитат бурни вълни, да ги отвяват различни ветрове, но в общи линии имат таланта да навигират видимата реалност. 

Докато мъжете се гмурват под водата. Първо разглеждат красотите на плиткото – както морската фауна и флора. Ако интересът им бъде провокиран, нещо сякаш започва да ги дърпа надолу, към подводни пещери, които могат да оплетат в лабиринтите си смелчаците, които не следват маркировката за излизане наобратно. Оттук идват и някои недоразумения в комуникацията – жените трудно си обясняват той къде е „потънал”, а мъжете се нервират „кой вятър я отвя” или искрено се стряскат, когато тя изведнъж се „разфучи”.

Вярно е, че има откровени емоционални социопати. Има и цели легиони, травмирани от мачо-митологията, за които жената трябва да си знае мястото и в общи линии са готови да я „защитават”, само ако тя им се подчинява, но аз съм избрала да стоя далеч от света на хората с подобен избор и не познавам техния емоционален свят.

Наблюденията ми се простират единствено върху мъжете, с които съвременната градска жена споделя културните, кулинарните, интериорните, музикалните, творческите и  духовните си интереси. Връзките с тях също невинаги са лесни, но те поне могат да говорят. И не смятат, че да изпитват дълбоки емоции е нещо „твърде женско”. Въобще не им пречи да признават чувствата си и да знаят как да си оправят колата и да шпакловат стената.

Много пъти съм искала да ви разкажа как чувстват мъжете, които са от „моя свят”, но не е удобно да седна да ги записвам, когато сме седнали на сладка приказка. Слава богу, някои не само говорят, а и пишат.

Затова помолих моят приятел, Емо Панагонов, да публикувам нещо, което наскоро беше написал и в което сякаш чух много подобни разкази на други мои приятели.

Е, ако мъжете можеха да говорят, щяха да звучат горе-долу така:

Една клечка кибрит

Опънал съм Млечния път помежду ни и какво от това, когато сме алергични към лактоза и към връзки, които да ни връзват. Нощем ми миришеш на бадеми и се сгушвам в твоята неясност, за да пусна корени в съня ти. Арсенът носи облекчение за живите ми болни корени, като ги убива. Дай ми да се хвана за някое сладко обещание! Щом не мога да се задържа на върха на езика ти, нека се задържа на ръба на търпението. В идеалния случай се събуждам от изщракването на филийките в тостера, излизам рошав изпод завивките и те виждам пред себе си. Аз не съм рошав, аз съм си такъв.

Поднасяш чаша кафе в ръцете ми, а аз те поднасям в живота си необратимо в синтез от възгледи и причини да те открия. Постави ме завинаги на първо място и ми позволи да прилепна към липсите ти, защото в списъка с надеждите аз съм най-крайният! Домът е там, където е сърцето. А сърцето е там, където тя идва! Появява се внезапно като тайфун, обрулва ти душата и изчезва, а после остават само догарящите пожари в скритите дебри на сърдечността ти. Тя е внезапна и стихийна, завърта ти главата и после ти се вие целият свят. Това е тя! Тя е утопична и нереална, тя е невидима и загадъчна, разбираш за нейното съществуване, едва когато трябва да си вземеш застраховката за чувства. Тя е малък нощен крадец, идва и те обира в сънищата ти. Тя е червената лампа на линейката, която идва да те откара в интензивното за щастливо оглупели. Тя е късият картечен откос, който ти разкъсва сърцето на хиляди парченца зашеметеност.

Тя е строгият надзирател в затвора на щастието, който не те пуска да излезеш, докато не ти изтече присъдата. Тя е тетра хидро канабинолът на опуления ти в нея поглед. Тя е страшна, когато я няма и още по-страшна, когато се появи! Тя е „сик енд дистрой” на службите, отговарящи за здравия разум. Остана ми само една клечка кибрит, а реколта не събрах. Мравките скриха семена и дано зимата не ги погуби, че да мога напролет с тях да засея.

* * *

И ако това ви е разнежило и помогнало да ги погледнете с други очи, имайте едно наум, ей така, за баланс, думите на комика Бил Меър: „Мисля, че научаваме повече за любовта след края на връзката. Може би причината е, че изваждаме секса от уравнението”.  

Прочетете още от Михаела Петрова в Edna.bg:

Погледни ме... в кванти

На море по женски? Не, благодаря

Какво толкова харесваш в мен? Миризмата!