Отскоро набра популярност практиката да си намисляме желания по новолуние, а на пълнолуние да освобождаваме психичния боклук с разнообразни ритуали, с които в интернет е пълно. Вече не е новост и жените да се събират в тези дни, за да изпълняват тези древни ритуали заедно. На мен това ми харесва, понякога ходя, друг път – не, случвало се е и да организирам такива сбирки още преди две години. Тогава беше много смешно, защото се разрази истински спор между фракциите на тези, които бяха свикнали да си намислят желания на пълна луна и логиката на тези като мен, че е хубаво да посееш нещо ново, когато сърпът на земната спътница нараства и да се освободиш от нещо старо, когато намалява.

Въобще, ако си мислите, че жените нямат политически пристрастия по отношение на взаимоотношенията си с луната, нищо не разбирате от жени.

Последователките на Клариса Пинкова Естес и нейната женска библия "Бягащата с вълци" много не се вълнуват от желанията, но с удоволствие намират начин да отидат някъде, където могат да вият като вълк срещу луната по пълнолуние. Много е пречистващо – изхвърляш целия стрес, напрежение, мъки, болки, вътрешни терзания, после е лесно да се смееш и да си игрива.

Макар да не съм голям фен на писането на желания, за което има толкова техники, колкото и за това "как да бъдеш винаги секси", по едно време се заиграх с експериментална цел. Точно както преди години се бях заиграла и със съветите от кориците на женските списания.

В реалността нищо не е като във филма "Как да разкараш гаджето за 10 дни". Още тогава забелязах, че когато насочиш вниманието си към нещо, го привличаш. На първо място – като информация. Започват да пристигат цели коловози с информация, цели бали с различни гледни точки. Между които има и много боклук.

Точно, както се случва, когато тръгнеш да търсиш квартира. Може да се нагледаш на хиляди апартаменти, при които няма връзка между визията и реалното дередже на къщата. И обикновено привличаш, докато съвсем се объркаш и направо ти се отще. Това е моментът, в който разбираш дали едно желание е истински твое или е плод на емоционална реакция на недостиг. И ако си притиснат от необходимост, правиш избор с някакъв разумен компромис, уморен да търсиш. А ако не си под натиска на спешна нужда, преосмисляш плюсовете на това дали желанието да остане несбъднато. Умът ни е услужлив – може да създаде с лекота аргументи "против" и "за" – зависи каква задача му поставиш.

Но по-интересното е, че когато си правим списъците с желания, най-лесно лъсват нашите вътрешни ограничения. Пречките пред всичко най-прекрасно, което бихме искали за себе си.

Наскоро една жена каза, че мечтата ѝ е да обиколи света и по тази причина не я интересува партньорството с мъж. Оказа се, че нейната представа за връзка означава, че двамата ще се затворят в някой апартамент, закупен с кредит, който ще трябва да изплащат, ще работят и раждат деца, а тя ще готви и чисти. Може би понякога ще ходят на море и на разходки в парка. В нея имаше цяла бездна от противоречие между желанието да пътува и да бъде обичана. На разговора присъстваше друга жена, която веднага я обори: "Сама се ограничаваш. Моят мъж ми подари пътешествие до Бали, на което заминахме с бебе на един месец".

Спомних си и за случая на друга моя приятелка. Артист човек. Години наред тя вярваше, че за да бъде артист, има нужда от мъж, който е в състояние да я издържа, за да твори. Следваше разочарование след разочарование, докато биологичният часовник неумолимо тиктакаше. Слава Богу, в един момент желанието за дете надделя и тя реши да забрави изискванията си (разбирай ограниченията, които сама поставяше). Избра бащата на детето си точно толкова интуитивно, колкото го прави всяка жена, когато дойде моментът за това. Той пък се оказа артист като нея. И много повече – тя започна да твори нещо, за което преди не беше и помисляла. Работите ѝ печелят международни награди, а тя и мъжът ѝ обикалят света, без никога да оставят детето си на някоя баба.

Най-голямата преграда пред сбъдването на желанията обаче е вярата ни, че след като сме си го поискали, трябва нещо да правим по въпроса. В момента, в който започнем да "правим нещо" целенасочено, винаги действаме от нивото на ограниченията в собствените ни глави и психика. Вселената винаги има решение, което надминава и най-смелите ни очаквания. А ние винаги правим каквото трябва, за да бъдем на правилното място в правилното време, без въобще да подозираме, че сме се запътили за среща с мечтата си. И добре, че е така.

Имаме само една работа – да възнамеряваме. Най-невъзможното, най-красивото, най-вълнуващото... и да се оставим на потока. Докато желаната възможност се прояви, единственото ни задължение е да бъдем добре. Да ценим радостните преживявания и да благодарим за тях. Защото, ако може наистина да направим нещо за себе си в периода на "даунлоуд", е да свикваме да ни е добре. Сдобиването с този навик е най-трудната част от процеса на "сбъдване на желанията" – айсбергът, в който много Титаници, натоварени с нашите желания, са се разбивали, без да стигнат до брега на свободата.

Или както го беше казал Ричард Бах в "Илюзии": "За да живееш свободно и щастливо, трябва да пожертваш скуката. Това невинаги е лесно".