Наскоро в социалните мрежи висока популярност набра един преводен текст – 20 съвета от мъж, написани няколко дни след развода му. Съветите са за успешен брак и може би по тази причина са наречени изповед – осъзнати прозрения в момент на изострена емоционална болка от раздялата след 16-годишно съпружество. Коментарът, разбира се е, че ако ги е спазвал, не би се стигнало до раздяла.

Разбира се, и аз се трогнах дълбоко и веднага ги разпространих като избрах да цитирам в статус един от тях: "Не е твоя работа да я променяш или поправяш. Твоя работа е да я обичаш, такава каквато е, без очакване за постоянна промяна. И ако тя се промени, обичай това, в което се превръща, без значение дали точно това си искал, или не."

Много коментари се появиха, но най-добре обобщават нещата думите на моя приятелка: "Не че нещо хейтя, обаче това по-скоро е написано от жена. Дори да е от мъж, мога да се закълна, че ако на този мъж се даде втори шанс, тия писаници ще си останат само на думи. Готините мъже, които жените никога няма да пуснат, не пишат такива щуротии, вярвайте ми!"

И с нейното мнение съм съгласна. Нещо повече – защитавала съм го години наред. Но в същото време, многократно съм била "мъжка приятелка" на готините мъже, когато им се прииска да си "побъбрят по женски". И причината да номинирам точно този съвет сред останалите 19 е, че съм го давала много пъти на мъжете, когато са ме питали: "Как да я спечеля?". "Обичай я". Това е. Не знам колко от тях са го спазвали.

Повечето се превръщаха в истински шутове и преследвачи с всички салтанати – рози, серенади и т.н. Отказах се да давам този съвет, когато научих, че "обичай я", мъжът си "превежда" с действие – атака и завоевателно действие. Никой не го разбира – остави я на мира. Обичай я, без да го натрапваш, но намирай начин да се навърташ наоколо. Направи така, че да знае – теб те има за нея. И впрочем, готините мъже, за които говори моята приятелка, този "номер" го знаят.

Може и да е интуитивно. Затова никога не спят на черджето пред входната ѝ врата. По-скоро имат ключове от... няколко врати. Бъди човекът, на когото знае, че може да се довери. Колкото сложна, заплетена, неравнопоставена или невъзможна да изглежда ситуацията, усещането, че е обичана довежда жената до капитулация.

Може би защото това е нейно сакрално качество. Тя си го припознава. Дори и да е била ранена и да е станала предпазлива, мнителна и недоверчива, дори да е високомерна и да иска само "Принца" и нищо друго, това е нещо, което "разбира" на интуитивно ниво. Може да почувства топлината и сигурността в чувството и то я изпълва с доверие.

Знам, че мъжете могат да обичат дълбоко и силно и дори с много по-голяма категоричност да кажат коя е била голямата им любов, ако са имали повечко любови, отколкото жена, която е имала по-голям опит в своите връзки и развръзки. Но за сметка на това, по-трудно си го признават. Пред самите себе си дори. Особено, когато са по-млади и природата им подсказва, че имат много възможности. Поколения наред мъжете са възпитавани да не показват такава слабост.

Мисля си, че това наследство не е от патриархата. По-скоро е станало причина за патриархат. А е тръгнало от многото войни – дивашки или цивилизовани... все едно. Войната е война. Трябва да убиеш или ще бъдеш убит. Не може да си "размекнат", нито заради жената, нито заради децата. И войните са имали нужда да обичат и със сигурност са носили в сърцето си образа на някоя любима, но войнският дълг е бил на първо място.

В пакет със задължителната сила, суровост и в някой случай дори напълно отричане от семеен живот, който може да ги размекне емоционално. Няма как това да не е оставило своя отпечатък в гените. И да е научило жените да обичат и независимо дали съпругът се завръща променен и загрубял от някоя война, скрил и потиснал дълбоко в себе си убийствата, които е извършил. Но и да свикнат с идеята, че истинският мъж не изразява чувствата си по женския сантиментален начин. И да продължат да го обичат, независимо че ги е изоставил с невръстни деца на ръцете, когато въобще не се завръща.

Сега не му се налага да води своите жестоки войни на бойното поле. Студената война и икономическото робство завладява територии с по-голям успех. Чувала съм, че някои големи корпорации предпочитат необвързани кандидати за работа пред семейните с деца. А в някои компании, ако двама служители се харесат и оженят, край на кариерата им там. Дори и днес, причини да крием любовта си продължават да се възпитават и отглеждат в света на "голямата матрица", в която може да не се пролива кръв, но хиляди хора се обезкървяват ежедневно, впримчени в безмилосната паяжина на консуматорската машина.

От друга страна много мъже се притесняват да се доверят на чувствата си, защото "нямат стабилна работа". Изглежда повърхностно, но това е така, защото се подценява подсъзнанието, където живее един войн, на когото "да обича" не му е достатъчно, за да се чувства мъж. "Ако не мога да ѝ предложа нищо друго и просто я обичам, какъв мъж съм аз тогава. Това е твърде... женско" – предполагам, че такова е усещането му.

Сигурна съм, че и на тях би им олекнало от тази хилядолетна тежест, която влачат със себе си като неосъзната каторга. Но също така, вярвам, че ние жените, трябва да им даваме шанс да се отпуснат и да осъзнаят, че не е слабост да чувстваме тяхната обич. И също така – това не означава, че "сега ни е паднало да въртим някого на малкия си пръст". Да, има жени, които така правят с мъжете, които ги обичат.

Можете да ги напуснете с чисто сърце, момчета. Дайте си шанса да почувствате обичта си към нея. Ако забележите, че това ѝ действа вдъхновяващо, направете една по-смела крачка на обвързване. Който се е престрашил да направи тези крачки – и от двете страни - знае, че това е големият шанс да станем екип, който има силата да сътвори един нов свят. В който няма убити. На първо място – емоционално. А това никак не е малко.