Питали ли сте се, защо точно февруари да е месецът на любовта, а не юли, например? Тогава е топличко, разголени сме, кръвта ни по друг начин кипи.

Но, не! Дори и в Християнския календар, времето след Иванов ден до Лазаровден е отредено за задявки и венчавки. И защо така щедро прегърнахме идеята за розовите сърчица на св. Валентин?

Е, има и заклети "Трифон-Зарезанци", които бойкотират розовите сърчица, но и те нямат нищо против да се поцелуват след като позатоплят кръвта си и отпуснат сърцето с червеното вино. А ако не им се случи, езикът някак сам им се развързва да разказват за любовните си подвизи и драми.

Бунтът е безмислен, просто приемете, че тези работи - февруарската ни страст към виното и любовта са в генетичната ни памет, няма мърдане.

Традициите са малко объркани и са много насложени една върху друга, но все пак, поне по нашите географски ширини празниците на виното и на всеобщата любов винаги са били преплетени.

Всичко тръгва от Дионисиевите празници, а те не са се славели само с изпиване на големи количества вино. По думите на античния автор Теопомп от Двадесет и втора книга за халкидците, по това време на годината "...траките се отдават на пирове, леност и голяма полова невъздържаност...".

В Оксфордската енциклопедия на виното, Тракия е посочена за родина на виноправенето и на бог Дионис. Знаете, че музеите ни са пълни със съкровища от златни и сребърни ритуални съдове, предназначени за съхранение, разливане и пиене на вино. Само фиалите са над 200 - повече от половината, открити в целия древен свят досега.

Изображенията по тях представят картини на вакханални сцени, свързани с култа към бог Дионис и са прекрасна илюстрация на запазените антични текстове, описващи похода на бога, който тръгва от пасищата на Фригия и Лидия, достига до Бакрия и обикаля цяла Азия, творейки чудеса сред природата, едно от които е превръщането на гроздовия сок в божествена напитка.

През цялото време Дионис е придружаван от свита сатири и менади, въвлечени във вихъра на необуздани оргии и танци, опиянени от любов и несметни количества вино, с цел да се постигне божествено тайнство. Празнуването на Трифон Зарезан е повторение именно на тези шествия на бог Дионис и неговата свита. Единствената разлика е, че във времената на установен патриархат, всеобщото правене на любов бързичко е отпаднало от дневния ред на тържествата.

За жените са останали домакинските задължения, а пировете - за мъжете. Жените са ставали рано сутринта, приготвяли са пълнена кокошка, месили са питка и са изпращали мъжете си на лозята с храна и бъклица вино. Там, всеки на собственото си лозе, е избирал три главини, от които е отрязвал по три лозови пръчки. Отрязаните места, поливал с вино, за да се прогонят болестите от лозята и за да се осигури плодородие за предстоящата реколта.

От отрязаните пръчки се е правел венец, с който се е окичвала главата на предварително избран цар, наречен Трифон. Част от мъжете се маскирали като кози, за да изобразят някогашните сатири. Следвал е пир на обща трапеза на лозето. После царят, качен на колесар, провеждал групата обратно по довомете, като по пътя пируващите пеели и танцували. В знак на благодарност за оказаната му чест, царят Трифон устройвал празненство в дома си, на което всички били поканени.

Много важно е този цар Трифон, символичен наследник на някогашния бог Дионисии, и дори на бог Пан, да не се бърка с мъченика за христовата вяра св. Трифон, живял 248 г. сл. Хр. във Фригия. Християнският светец, чиито празник е на 1 февруари, няма нищо общо нито с виното, нито с обичаите, свързани с пирове и вакханалии. Обикновено съвпадение на имена, така да се каже.

Така че, "Трифон-зарезанската" клика донякъде е права, че това е по-устойчивият местен празник, заради факта, че тук винаги се е ляло вино. Но пък в цял свят, още от първите дни на неолита, народите на Британия и Европа - англи, сакси, латини, древни гърци, траки, меди са почитали Рогатия бог, който пък не бива да се бърка с дявола.

По нашите ширини, е бил известен като бог Пан. Той обичал музиката, танците и доброто похапване, бил известен като богът на горите, полята и плътта, отговорникът за плодородието на земята и жените. Хората са го почитали и обичали, защото вярвали, че той им дава богата жътва и бебета с розови бузки.

Бил е много обичан бог, защото и той обичал. Поставял удоволстивето преди аскетизма и най-вече ревността и отмъщението не били част от характера му. Не е чудно, че кариерата му на бог не е продължила дълго.

Когато любовта се е превърнала в собственическо чувство, хората са повярвали в аскетизма и презрението на плътта. А после, безбожието е превърнало свещения смисъл на тези празници в пошла порноиндустрия, а култът към виното - в снобско занимание. И край. Добре, че поне се намери един св. Валентин да отстоява каузата на най-нежното чувство.

От нас зависи да поставим ново начало. Не с вакханалия. За свещен акт от такава висота, няма нито хора, нито богове в момента. Можем да опитаме просто с любов, но такава, при която ревността и отмъщението не присъстват.

Наздраве!

Този материал е специално написан за Edna.bg от Михаела Петрова.