Нали знаете какво представляват хипохондриците? Достатъчно им е да прочетат листовка на лекарство, за да решат, че това се отнася за тях и да започнат да пият хапчетата или сами да си поставят диагноза за заболявания.

Е, дори това да се отнася за малцина, то всички медии и информационни потоци старателно обслужват всички наши притеснения, както по отношение на това как се справяме с връзките си, така и за всичко останало, което ни е важно – парите, успеха, статута, здравето. Няма значение каква е сферата, до която се отнасят, те винаги са "емоционални", защото когато нещо ни достига, то атакува чувствата ни – някаква наша уязвима точка. Всички имаме такива.

През годините, особено онези, в които работех като редактор, чийто ресор бяха сексът, взаимоотоншенията, здравето, книгите и храненето... често съм се питала: това, че всеки месец осигурявам четива по тези теми в списанията и то подбрани, така че аз да съм окей със съветите, прави ли ме по-адекватна в моя собствен интимен живот? Не винаги. В един момент с категоричност установих, че четенето на много такава литература има опасност да те превърне в хипохондрик по отношение на връзките. Точно както хората, които си мислят, че са болни от всичко, за чийто симптоми прочетат, и на мен ми се е случвало да си мисля, че връзките ми страдат от недостиг на нещо, за което току-що съм прочела.

Често горкият ми партньор се е чувствал като в небрано лозе от диагнозите, които съм поставяла на връзката ни и от изписаното на лицето ми разочарование от секса. Не беше леко и когато осъзнах странната хипохондрия. Тогава се вкарах в друг парадокс  - когато се прибера или се видя с любим човек, да искам никой за бога да не ме занимава с взаимоотношения или с драматургията около вкарването на някого в нечие легло, защото искам да си почина, а не да преговарям втори и пети абзац от текста, върху който работя. Съзнателно прекратих и една от рубриките за секс, която водих две години. Исках да си дам почивка. Да сложа за известно време мисловния процес на диета.

И трябваше да мине известно време, за да забележа, че когато забравиш онова, което си прочел или написал, се оказва, че зърното на мъдростта се е отсяло от плявата на медийната атрактивност и си е намерило своята пътечка до подсъзнанието. И с упорството на водната капка си е пробило път през онези клишета, в които си се окопала само, за да се спасиш от болка, а всъщност си спряла също толкова и радостта. С което не отричам писането, четенето и информацията. Напротив, убедена съм, че емоционалната грамотност и дори познаването на биохимичните процеси, които се случват в тялото ни по време на тези изживявания, са много важна част от осъзнаването защо се въвличаме в една или друга връзка, която на всички останали изглежда ирационална, глупава, луда, необяснима. Казвам само, че истинското разбиране на онова, което си прочел, изследвал или открил по други емпирични* пътища идва с преживяването.

Спомням си обаче, че в онзи период, в който бях сложила пълно вето както на четивата и писането, така и на обсъжданията с приятелки кой какъв е и защо такъв е... се усещах празна, една идея по-ранима и уязвима, отколкото когато бях въоръжена със защитите на умствения си потенциал или женската глутница. Можех ли да се доверя само на емоциите си, когато ги наблюдавах как се лашкат между еуфорията и тревогата? На бърза ръка си спретнах няколко големи проблема. Явно, в момента, в който пуснах в отпуск контрола на разума, отприщих бента на емоции, за които въобще не подозирах, че са си дремели у мен. И те си ме пометоха. Това беше периодът на пълната ми капитулация по отношение на всичко, което бях убедена, че знам.

Единствената сламка, за която се хванах като удавник, беше: аз може нищо да не разбирам този път, но няма начин тялото да не знае какво се случва. То винаги знае, нали е храмът на душата?

Така започнах да се "съветвам" с тялото и душата. Те не говорят с думи, а със сетива – радост, болка, присвиване на стомаха, схващане на гърлото, конвулсии в матката, разкрасяване и погрозняване ... такива неща. И чрез емоциите също.
Когато питах да продължа ли връзката си, която определено много ме объркваше, в общи линии тялото рязко ставаше жизнено и се радваше. Когато питах да я прекратя ли – се свиваше и сълзите ми сами потичаха. Чудех се на какво толкова се радва при положение, че точно тези взаимоотношения в друг случай бих сложила в графата "противопоказни",  но това беше положението.

Доверих се. След още два месеца тази връзка приключи сякаш никога не е била. Като отрязана с нож. Тялото продължи да упорства, че е окей. Ама тя не съществува, казвах аз, не ми обръщаше внимание, радваше си се. Тя продължи на приливи и отливи още година след първия си край  и едва сега знам, че ако не се беше развила точно по този малоумен начин, вероятно нямаше да избера пътя, който съм изключително щастлива, че избрах. Сега тялото и душата пеят от радост, че останах в този филм, точно колкото трябваше и напуснах сцената в момента, в който ми подсказаха. При това с неумолима безапелационност. Последния път, когато затворих врата на колата му, след един пълен с любов ден, сякаш нещо в мен каза "това беше". И не усетих болка, нищо не усетих. И това беше. Следващата крачка беше по моя си път. И беше като политане.

Та, с две думи – емоционалната грамотност е хубаво нещо, но не съществува по-добър съветник от вътрешното ни чувство за радост. Така позволяваме на душата си да избира пътя ни, вместо на претрупания от предубеденост и знания ум.

*емпиричен път – знание, което си получил чрез опит, но без да влизаш в дълбочина – можеш да кажеш, че водата в морето е солена и много освежаваща от опитване и плуване до шамандурата, но без да си се гмуркал в дълбините, където преживяването е съвсем различно;  от опит знаеш, кои облаци са буреносни, но това знание обслужва възможността да се скриеш, не да останеш незащитен сред бурята.