Когато беше публикуван текстът, че свободната жена не е сама, основните въпросителни бяха как това би могло да стане, когато вече имаш деца, задължения към семейството, ипотечни кредити и въобще – отговорност към избора, който вече си направил? Имаше и едно колебание дали подобна позиция не е прекалено комерсиална в смисъл "егоистична" и че свободата в крайна сметка е въпрос на това имаш ли или нямаш пари, за да си я позволиш.

Радостната новина тук е, че принципни възражения от серията "морални" нямаше, което означава, че на практика реализирането на копнежа за свобода зависи предимно от страничните ефекти на изборите, които правим, когато отговорно се обвързваме с други човешки същества, за да споделяме заедно живота си.

Не бих си и помислила да споря, че дълговете, които сме направили заедно с друг човек в името на това да бъдем заедно, понякога създават много по-силно усещане за обвързване, отколкото онази чиста и свободна воля да споделяме заедно онова, което взаимно ни вдъхновява. Няма да оспоря и необходимостта децата да растат в среда, в която мама и татко се обичат и създават благоприятни условия за развитието им. Но така ли е винаги?

Винаги ли мама и татко се обичат и създават благоприятни условия..., винаги ли се сещаме да отдадем време и място на онова, което взаимно ни вдъхновява или борбата за оцеляване отдавна е прекъснала връзките ни с животрептящото подхранване на мечтите един на друг?

Къде е границата, отвъд която децата и задълженията се превръщат вместо в "посвещение" на избора, в "мъченичество" или просто застой, мотивиран единствено от това, че човек се е предал с онова вдигане на рамене: "Нищо не мога да направя"...? И не на последно място – моля, не ми казвайте, че в такива връзки има хубав секс. Няма. Няма и да има.

Красивите сексуални взаимоотношения са възможни единствено, когато двамата са готови да отделят необходимото време, отношение и внимание, за да се възхищават един на друг. А ако е така – те ще подкрепят и мечтите си. И нищо няма да е в стил "Нищо не мога да направя".

Когато употребявам думата "свобода", нямате идея колко много отговорност влагам в нея. Това е отговорността да се харесваш и да се цениш. И няма как това да е егоистично, защото в момента, в който един човек е изпълнен с кеф от самия себе си, той има нужда да споделя и общува. Има нужда да раздава тази светлина.

Когато обожаваш себе си, е хипер лесно да харесваш другите. Защото не те завладява потискащото чувство, че влизаш в конкуренция. Че някой или нещо друго е по-добро от теб. Тогава само можеш да осъзнаеш, че няма по-готини жени от теб, просто има много супер готини жени, които са чудесни по един различен начин. Когато необходимостта от сравнение изчезне, изчезва и страхът, че не правиш някакви супер тайни и специални неща, за да си неустоимата жена. Дрън-дрън.

Това е свободата, за която говоря, и тя не изключва нито мъжете, нито партньорството, нито прекрасните отношения с децата. Повярвайте ми, децата имат силно развити сетива за фалша. Те усещат, когато сме потиснати, когато се чувстваме неоценени или жертва на някакви обстоятелства. Чувстват и че ги обожаваме, когато сами себе си харесваме. Защото как ще обичаш собственото си творение, ако сам не се обичаш? И това е, което ги предразполага да се доверяват, дори когато не живеем в един и същи дом с баща им.

През ум няма да ми мине да кажа – напускайте веднага взаимоотношения, в които вече не виждате смисъл. Смисъл може да се намери, дори в напълно изгубени каузи, ако за миг допуснете идеята, че "нещо може да се направи". И това нещо е да си осигурите пространство за лична свобода, за да започнете да изследвате любовта към самите себе си.

Няма нужда крачката да е голяма, ултимативна и с изгаряне на всички мостове. Но е вълшебно да бъде направена тази крачка. Тя проправя път на следващата, и на по-следващата, и така... докато свикнем с идеята, че има път и той не означава да останем без любов и близки.

Може би дълговете по ипотечния кредит няма да се стопят като лански сняг, когато човек направи първата крачка на себелюбов. Може да навалят още – като предстоящия сняг, никой не знае. Но истината е, че колкото повече човек се чувства "притиснат в ъгъла", толкова по-сигурно е, че свободата у него го призовава да се събуди от дълбокия си сън на собственото усещане, че е недостоен за повече от това, което вече е получил. И единственият му житейски смисъл да се върти около това как да го задържи, вместо към това как да го развива.

Всички, без изключения, сме достойни за много повече. И единственото, което казвам с тези текстове, е че за да види това достойнство бял свят, е честно и редно да се освободим от културата на "вината" и всичките ѝ коварни маски, които постоянно ни вменяват, че сме някакви несъвършени смотаняци, ако не успеем в търсенето и привличането на любов и отдаване. Това просто не е вярно. И ето това е "комерсиално". Това убеждение превърна любовта в стока в нашата цивилизация.

Не, любовта не е стока. Но само и единствено, когато по най-естествен начин извира от теб. И това е, което наричам "свобода". Това е, което приемам като много по-голяма отговорност от всички останали клишета, свързани с отговорността към другите.

Ако има нещо напълно безотговорно към другите, то е да си изтъкан от недоверие и по тази причина да им вменяваш чувство на вина. А това, извинете ме, нито отглежда читави деца, нито плаща дългове към банки, нито е добра емоция за красивите ви нощи под завивките.