Преди няколко дни синът ми ме попита: "Мамо, защо хората толкова се притесняват от зоната на приятелството"?

"Зоната на приятелството" е термин, въведен в тийн филмите по "Disney Channel", това за протокола. Но вие сте наясно за какво става дума – онази прословута тема дали мъжете и жените могат да бъдат приятели и в какъв момент от отношенията си? Само ако никога не са имали и няма никакъв шанс да имат и сексуална връзка, преди секса, или след това?

Или пък развиват този модел едва след дълги години брачно съжителство и то ако са успели да развият отношенията си не с цената на компромиси и чувството, че са станали жертва на статуквото? Или когато се разведат и престанат да се дразнят на онези, неща, които са ги изнервяли в съжителството?

Според мен всеки един вариант е възможен и съответно – невъзможен. Както във всяко едно човешко взаимодействие между двама души и приятелството зависи от релевантното отношението на всеки един от тях към този сравнително нов казус в човешките ни връзки.

А той е сравнително нов, защото в познатата ни човешка история, на практика възниква като модел на общуване някъде около 60-те години, паралелно с освобождаването от хватката на партриархалния модел, сексуалната революция, хипарските годни, еманципацията, правото на жените да гласуват и да управляват бизнеса, държавите, света. И ако в патриархалния модел се е допускало, че "жена на свобода" означава разюздана жена без морал, всъщност не се случи точно така.

Мисля, че точно "жената на свобода" въведе в цивилизования свят новите правила на мъжко-женското приятелство и то именно защото притежава интуитивното познание за справедливост и образно казано е създадена така, че да кърми и отглежда мъжкото и женското начало с еднаква любов и грижа. И почтеност, което е още по-интересното.

Защото само който притежава почтеност към самия себе си може да прецени кога в алгоритъма на приятелството може да включи или да изключи секса. И да има усет кога това ще прецака взаимоотношенията и кога ще ги издигне на ново ниво.

Трябва да съм била 18-годишна, когато един абзац от романа на Роже Ваян "Пъстървата" ми се заби в съзнанието и вътрешно ме подкара да изследвам вмъкнатото мимоходом заключение: "Отношенията с една жена трябва да започват в леглото, това е обичай в цивилизованите общества, но истинското удоволствие идва после, когато се създава действително приятелство. Изглежда днес младите разбират това и остават приятели и след любовното изживяване..."

Като имаме предвид, че книгата е от 1964 г., "младите", които той визира, днес би трябвало да имат внуци, но пък потвърждава грубите ми изчисления, че мъжко-женското приятелство датира от тези години.

Определено мога да кажа, че обичаят в цивилизованите общества отношенията с една жена да започват в леглото, вече не е толкова непреодолимо традиционен. Особено откакто жените не зависят от мъжете за изкарването на прехраната си, но така или иначе и това се случва, когато хората спонтанно се харесат, после установят, че са ги привлякли по-скоро общи интереси или начин на живот, но иначе не чувстват емоцията, която припознават като любов.

Миналия път говорих за това колко е подвеждащ ефектът на страстта. Не че имам нещо против, човек трябва да мине и от там, но според мен до толкова, доколкото да опознае и види илюзиите, да се освободи от тях и да избере по-еволюирал тип отношения.

Спомням си, че когато писах текста си "Зимни връзки", който е част от книгата "Секс, любов и други глаголи", историята която най-много ме сгря с топлината си, е започнала с един срамен случай, както го нарича героинята. Запознала се с много симпатично момче, в което ѝ се искало да се влюби, но не можела. Правили секс покрай някаква купонджийски вечер, нея я хванало срам и го разкарала. Не го забравила, обаче. Странно и за самата нея, откривала, че той ѝ липсва. И много я било яд, че така, от глупост някаква, прекъснали всичко преди да е започнало.

Пътищата им се разделили покрай емигрантските години, всеки от тях се женил, развеждал, създавал деца... По някое време се срещат, вече забравили какво ги притеснявало навремето, осъмнали в разговори без да припарят до леглото.

"Този път не искаха да прецакат приятеля, когото току-що изненадващо намериха". Чистото им приятелство продължава десет години, докато една зимна ваканция споява взаимоотношенията им и под завивките. Но връзката им продължава да няма общо с класическото обвързване, независимо че ако питате общите им приятели, те са семейство.

Тя обаче казва: "Никога не пожелах да нарека това мое приятелство връзка, макар че винаги между нас е съществувала много топлина. И се плашех, и се дърпах, и не вярвах, че това е. Все мрънках, че искам да съм с някой, който ще ме обича еди-как си (как, не зная), но сега ми харесва да се оставя на чувството, че имам приятел. И можеш да го гушнеш и всички екстри с докосването, които много изнервят, ако имаш някой от обикновените приятели.

И с никого не се смееш така. Никой не докосва тялото ти така. И не си казваме "обичам те", малко ми е преексплоатирано". Но през всичките години сме си казвали: "Както ти искаш". Това си казваме и сега. И макар да съзнаваме, че никой не притежава другия (или именно затова), в отношенията ни има съучастие и възторг.

Интимността, за която ти говоря, прилича на приятелство по това, че е андрогин – понятията кой е мъжът и кой жената, са толкова размити, че чак ти става чудно как някога си вярвал в междуполовите различия. Това е улика, но не е всичко".

Не е всичко, така е.

"Зоната на приятелството" има своите различни проявления, капани и етапи, но за мен поне, тя е по-стабилната основа за изграждане на отношения. Най-вече заради яснотата с кого си имаш работа и създаването на навик да го приемаш такъв, какъвто е.

Тогава и сексуалното желание, когато му дойде момента да се прояви, вече трудно може да създаде нереалистични очаквания.

И смятам да продължа да говоря на тази тема, защото и без друго, класическите схеми "жените така, а мъжете онака" отдавна ме изнервят.