Нямате ли усещането, че мъжете някак са извън календара? Не само че не отчитат температурните промени в сезоните, но и сякаш за тях времето не тече. Плановете им винаги надхвърлят измеренията на един човешки живот, никога не говорят за остаряване; не помнят рождени дни, годишнини. Дори нямат отношение към възрастта си. (Виж, към ЕГН-то на жените винаги се изказват учено.) Кажи-речи от 15 до 85 са с усещането, че са на коня; препускат в бойни доспехи и ловят дъхави букетчета, брани от босоноги девици.  

Когато чух дъщеря ми да пита гаджето си "Какво ще плануваме за лятото?", а половин година по-късно: "Какво смяташ да правим за Нова година?", а той два пъти отговори "Не знам, има толкова много време.", усетих че освен майка съм и нейна посестрима. Аз от двадесет години задавам същите въпроси и получавам същия отговор. И не защото мъжете не ни обичат и не искат да са с нас, както си мислех преди. Просто са извън календара или по-скоро той съществува за тях в някакви абстрактни мащаби без лично определение.

Може би идва от Одисей, това изгубване във времето, където значение има не астрономичния отрязък, а психичните фази на опиянения (от плаването, от битките, от жените, от надприказването, надборването, надцакването) и просветления.

Как иначе да си обясним Троянската война? Тя, Хубавата Елена, дала мотива, но едва ли е останала мотивиращ фактор за пламенни речи край полевите огньове. Пред обсадената сто години Троя.

И ако това е само легенда или най-малкото хипербола на честта, то неоспорими факти са петнадесетгодишният поход на Ханибал Африкански, единадесетгодишният марш на Александър Македонски, 116-годишната война между Франция и Англия, 80-годишното Нидерландско въстание, 32- годишната Война на розите за английския престол. Дори Втората световна война си е доста време в рамките на един човешки живот.

И как ли диво и безнадеждно би се чувствал един мъж извън героиката и идеалите (които по никакъв начин не омаловажавам),  гниещ в окопите въшлив, с хронична дизентерия и некъпан от месеци, ако имаше усещане за отлитащото време? Не цивилизационното, не планетарното, не галактическото, а от своя 60-70-годишен живот!

Може би затова природата е скъсала връзката между мъжете и календара и те рядко си дават сметка за годините като за пясъчен часовник, който няма опция за обръщане.

Хайде да отидем до Варадеро!  Има време. Искам да видя Тадж Махал! Не сега. Да си направим бебе! Не му е времето. Да се оженим! Времето е пред нас...

Сякаш ще живеем с орлите!!! Ала дори и толкова да е, повече заприличваме на костенурки, отколкото на птици... Не искам да се радвам на живота компенсаторно, защото вече мислите ми не са в кондиция, всички професионални планове са зад гърба ми, а краката не ме държат дори да се изправя, камо ли да се задържа на ръба.

Не искам да вкуся живота като утешение за битките, победите и белезите! Искам да бъде като броеница от кехлибарени смисли, които да докосвам с пръстите; усещам ги, претеглям ги с длани и спокойно  и отчетливо пускам да си вървят. Защото не е война, а животът ни все така лежи в окопите на безумието. И понякога свършва нелепо, дори да носиш гръмкото име Атила, Александър Велики, Ричард Лъвското сърце.

Когато отворите амбулаторния картон на една жена, има въпроси като дата на първата менструация, на раждания, на аборти, на последната менструация. И всяка има своето биологично и психично измерение. В по-големия отрязък от живота ни времето се дели на цикли и датите имат значение.

Просто, когато спреш едно броене, започваш друго – първи лунарен, втори лунарен... Няма как да не си даваш сметка за календара – месец след месец, година по година. И това те кара да усещаш, че животът се движи.

Понякога неусетно, понякога мъчително бавно, но никога не спира, за да вземеш въздух в покоите на митичен бог. И никога не стига. Бързаме! И винаги закъсняваме...

Понякога и ние се изкушаваме да тръгнем на авантюристичен завоевателски поход. Особено на двайсет и пет, толкова много искаме да направим нещо велико! Колко са гостоприемните островите след петнайсет години?

И затова искам да планувам Нова година от октомври. Не само за да удължа удоволствието от вълнението, но и за да не ме изненада... Времето. 

Мъжете винаги ги изненадва. И винаги са неподготвени – с антифриза, с чадъра, с децата, внуците, истините и инфаркта.