Имаме две деца, защо да се женим, бракът е отживелица, не искам да събирам непознати роднини от всички краища на страната, панаири не ми се правят, не искам да играя хоро пред блока, един подпис не е доказателство за любов, ще ми е по-лесно да си тръгна, ако не сме женени...

Неизчерпаеми оправдания на неженените двойки, които незнайно защо нямат смелостта да застанат – не пред света, а един пред друг, и да си кажат „ние се обичаме и искаме да сме заедно завинаги“.

Да, завинаги е страшно, завинаги може да свърши и утре, но е поемане на отговорност към собствените чувства, които изпитваш към човека до теб.

Никой не може да ме убеди, че ще му е неприятно да получи едно красиво и осмислено обяснение в любов.

Обяснение, което показва само едно „аз мислих, почувствах и реших, че искам с теб да прекарам живота си.

Не с друг, не с теб защото така и така живеем заедно, а с теб, защото си човекът, който винаги съм търсил и се радвам, че те намерих“.

Може да имате 4 деца заедно, но онази малка спойка само между вас двамата, онова прошепнато обещание за любов, на което свидетели са ви само луната и морето, е това, което дава истинския дух на семейството.

Няма жена, която да откаже такъв романтичен жест.

Има мъже, които се страхуват да го направят, защото не са сигурни, защото не смеят, защото не искат да си затворят пътя за „бягство“...

Колкото до сватбата – тя е такава, каквато си я направите. Може да е голяма, шумна и весела, малка, скромна и приятелска.

Може да е само с най-близките ви хора, защото те са тези, които са ви направили хора. Хора, в които другите се влюбват и с които искат да прекарат живота си.

Може да сте само двамата, на брега на морето, на върха на планината, в пещера или на кораб – но отпразнувайте любовта си, отпразнувайте началото на „ние“.

А подписът, подписът не е за общината, той е доказателство за моето обещание към теб да те обичам. 

И ако даваме подписа си всякакви договори, защо отказваме да го положим под най-важното – обещанието да се обичаме?